Post by Рин Ко'уен on Jan 16, 2016 14:59:43 GMT 2
Продължава от тук. (ново разклонение на основнта история. Да се чете първо "Съмнения и неочаквани обрати")
Витите кули на Шепнещия град светеха със своите призрачни сияния. Шепот на крила и примигване на свещ. Това означаваше живот. Означаваше всичко.
Витите кули. Те бяха тайнствените сърца на обитателите си. Построени във времена, когато не се бе предполагало, че има хора. Останки от култура, неразбираема за почти никого. В тъмната нощ те бяха пристан и утеха. В тъмнината те бяха всичко.
За очите на дракулак те светеха винаги различно. С огъня на оня, когото приютяваха. Червено, зелено и жълто. Черно, омайно сребърно и какво ли още не. Само за очите на дракулака те разкриваха своите тайни. Само за очите на дракулата те говореха с език, който бе неразбираем за другите същества отвъд земите на мрака.
Защото съществата на мрака се бяха научили да гледат и да виждат отвъд. Бяха взели скверната магия, която ги правеше не-хора и не-зверове. Правеше ги защитници на мрака, защитници на дракони, черни, колкото бяха сърцата на първите, които бяха избрали това място за свой дом.
Делоис Рейли бе като всички тях. Същевременно и не беше. Той обичаше мрака, обичаше светлината му, обичаше страха, който пораждаше в другите. Но в същото време обичаше и светлината. И вярваше, че мракът е различно нещо. Различно от това, което младият Влад правеше с него. Имаше много доказателства за това. Имаше много пътеки.
Дракулакът стоеше на върха на своята кула-дом, в последната стая под покрива и небето, и се взираше в мигащите красоти на съседите си. Беше тихо, ужасно тихо, освен ако не се броеше пращенето на огъня в камината зад него, обръщането на страниците от книгата на Семирамида... и, някъде долу, далече долу в неговата кула, опитите на Ноар и Верде по някой от техните проекти.
Тишината винаги съпътстваше мрака. Това бе един друг вид красота. Друго вълшебство. Ако бе оставил момчето, онова тенгу, да остане тук, ако го беше задържал, то щеше да научи това. Но вероятно не трябваше. То беше... връзка. Важна връзка.
- Нещо те притеснява. - Семирамида не беше откъснала поглед от книгата си, освен ако не се броеше съвсем лекото повдигане на очите й към мрачния ъгъл, където се намираше прозорецът и Делоис. Тя, с косите си от чернота, в рокля, бяла като снега, беше неговият вид спасение. Доказателство, че във всяко тъмно има и къс светлина. Тя винаги знаеше.
- Мислех... - промълви дракулакът, без да се обръща към нея.
- Каза това, което трябваше.
- Да... предполагам. - Делоис знаеше, че изпълнява сложна и опасна задача. Той бе свързан със семейство, изградено от светлина и се опитваше да им помага, без това да навреди на неговото собствено семейство тук, в тъмнината. Това означаваше, че трябва едновременно да поддържа чиста и неопетнена връзка с Ная и останалите, и същевременно да доказва пред Влад, че им е верен.
Всяка година, когато се връщаше от празника на Слънчевия континент, бе длъжен да "докладва" на Влад какво е правил там. О... имаше начини да залъжеш младия Влад. Въпреки че бяха на една и съща възраст, затвореността на водача на най-силната дракулашка фамилия, го правеше сляп за много неща. Делоис знаеше кои бяха агентите му, знаеше кой би го следил, знаеше какво да каже. Знаеше как да го забаламоса. Засега...
Въздъхна. Докладът пред Влад беше лесната част. Друго го тормозеше. Макар че си беше обещал да се намесва само когато имат нужда от него. Макар че знаеше какво можеше да се случи...
Бледата, но топла ръка на Семирамида докосна неговата, която беше отпуснал на перваза. Тя бе изтъкана цялата от топлина. Нещо удивително за него и всички останали тъмни създания. Те копнееха за тази топлина. Именно затова постоянно отвличаха хора, родени в светлината. Той също бе отвличал някога. Преди да срещне нея.
- Ако излезеш сега... - започна тя, за миг станала сериозна.
- Не съм смятал да го правя. Знам, че първите дни е опасно. А и Влад ще ме повика отново скоро, за да ми даде наставления какво да правя. Той е още млад, Сем. Един ден ще се научи. Трябва само да се молим да не е скоро. Защото ако е, Тиен ще бъде в опасност.
Почти не споменаваше най-малката си дъщеря. Никога. Не, че не искаше, но изговарянето на името й му носеше както тъга, така и чувства, които не можеше да потиска, а това бе опасно. Тя, като същество, родено от тъмнина и светлина, беше специална, различна, друга. Дракулаците можеха да я наранят.
- Точно затова тя е с него сега.
- Пиратският син... - Делоис се начумери за миг, което разсмя Семирамида. Той, като баща на момиче, определено чувстваше известна трудност да пусне дъщеря си навън. Особено ако избраникът й беше син на пирати. Да, отново създания, свързани с тъмнината, и все пак... - И двамата са на по 15, за бога.
- Бог? - Семирамида повдигна вежда, без да променя изражението си на веселие. - На петнайсет и ти не беше особено улегнал. То е същото като да се притесняваш за племенниците ми. Всъщност, по-точно е да кажа за Рин и Илейн. Те също са още "тийнейджъри", ако гледаме в такава насока.
- За тях мислех. - неохотно си призна дракулакът. - За заряда, който носят. За възможностите им. Искат или не, страхувам се, че може да се наложи да научат магия. Могъща магия, която може да ги разруши... но часът на избора им наближава. Не искам да се нагърбвам с това, Сем. Не искам да им го предлагам. Това е вид самоубийство, особено ако няма духовна енергия, която да ги води. Не мога да съм аз. Енергията, която им трябва.
- Знам, че не можеш да си. - тя го целуна нежно, в опит да го успокои. - Но и двамата знаем, че в мига на нужда все нещо ще се появи. Може би яйцето?
- То не се излюпи в ръцете им, значи не е обвързано с тях. Пророчеството продължава.
- Ти си единственият от семейството, който не го е докосвал. Мислиш ли...
- Не. Не мога да направя това. - яйцето, което Ная пазеше, беше дете на дракон. Народът на Делоис бяха водили жестоки войни с драконите много отдавна. Едва не ги бяха унищожили. Та нима тъмните, черните дракони, които сега обитаваха Забравения континент, които почти не разсъждаваха... не бяха жертви на тази война? Делоис никога нямаше да поиска сам да докосне това яйце. Дракулаците никога повече не биваше да се докосват до пазителите на света. За доброто на драконите, ако можеше да се каже така. А и нямаше логика един дракулак да събуди драконово яйце. Те бяха съвсем различни видове енергия.
Сем вече дори и не настояваше, за което Делоис й бе безкрайно благодарен.
- Те са положителен и отрицателен заряд. Те двамата... само ако Ная не беше решил, че магията им трябва само колкото да оцелеят... Виждала си ги. Не съзнават, когато използват способностите си. Не съзнават, че това е едно от нещата, които ги прави недостижими в боя. - и отново въздъхна, после поклати глава. - Извинявай.
- Глупчо. Извиненията са забранени, знаеш го.
- Извинявам се, че ви прекъсвам... - на вратата бе изгряла самотна свещица, огнен живот. Огряваше лицето на червенокосия черен магьосник Ноар. Въпреки че досега несъмнено бе правил опити с Верде, беше спретнат и чист, без никакви сажди и кръв, което си беше постижение. - Трябва да поговорим...
//Това се развива почти по същото време, когато останалите се намират в Спартагония. Идеята е да се разкрият някои неща за тъмния свят, Влад... и още нещо xD