Съмнения и неочаквани обрати

[Силвия Лотос]

Продължава от тук. (продължение на основната история)

Пристигнаха на континента-остров Олимпия привечер с кораб. Бяха пътували цял ден. Слънцето тук не беше толкова жарко, колкото на Слънчевия континент, а и се готвеше да залезе, но въпреки това се усещаше как земята излъчва топлина.
Силвия и драконът Стефа никога не бяха идвали тук. На алвоната ѝ направи впечатление, че всичко - земята, камъните, постройките, бяха бели и гладки. Архитектурата малко напомняше куполът на Съвета на Алмирия в Столицата.

Драконите Данте и Хрофт пристигнаха с малко закъсение, тъй като бяха предпочели да летят до Олимпия и явно се бяха отклонили, за да разгледат повече неща по пътя. Само Стефан не се отделяше от групичката, като че ли се притесняваше да не променят решението си в последния момент. На Силвия това ѝ се стори леко странно, но избра да не се замисля толкова - Стефан имаше доста странности и без това. Вместо това последва останалите, които се насочиха към най-близката прилична страноприемница на острова, която Рин веднага препоръча. За изненада на Лотос, тя също не се различаваше от белите сгради наоколо и всъщност едва ли някой турист би я помислил за страноприемница, ако не беше огромния надпис отпред, издълбан върху мраморна плоча: "Стрънуприемницъ Веселия минутъвър".


– Тук има правописна грешка - отбеляза тя критично, обаче никой не ѝ обърна внимание, защото всички бяха капнали от умора и това какво пишеше на глупавата плоча, им беше последна грижа. Само Хаген ѝ отговори и то с поне три минути закъснение, докато Рин говореше със съдържателя.
– Това е на староциклопски диалект - поясни той - Както сигурно си чела, циклопите са измислили нашия език, само че в началото имал по-малко гласни. Например нямало "А" и "О".
Силвия понечи да попита още нещо, но Хаген се прозя широко и тя реши да запази въпросите си за сутринта.
– Какъв е планът за утре? - попита тя любопитно Илейн, с която се оказаха в една стая.
– Чух Рин и Хаген да споменават, че ще е добре да се заемем с издирването на този човек, за когото говори Стефан - отговори Илейн замислено - Но се чудеха дали да не се разделим а групи, за да не привличаме твърде много внимание...
В този момент Хрофт без да иска повали едно дърво в двора, където щяха да спят с другите двама дракони и всички чуха благозвучните псувни на съдържателя, носещи се от долния етаж.
– Да, определено привличането на внимание е проблем - измърмори алвоната и си легна, но не можа веднага да заспи. Когато най-после това се случи, сънува кошмар, в който незнайно защо се появяваше и Стефан...

[The ANCiENT NiGHTDAMN]

Ако някой непознат ме види сега би си помислил, че никога не съм виждала дракон, камоли летяла с такъв. Но ето, че над половин час се мъча с косите си. Вярно, че нямам прическата на някое момченце, но никога не ми е отнемало толкова много. Да не споменавам колебанията за вида на косата ми. То не бяха високи опашки, кок, а сега стягам една плитка.

- Добре ли си Любов!? - Той докосна леко голото ми ляво рамо и целуна дясното сядайки зад мен на табуретката. - Цялата трепериш! 

- Мислиш ли, че Рин и Илейн ще ме харесат!?

- Малкото ми глупаче, нима има някой на този свят, който да не те харесва!? - Обичам когато ме прегръща така и ми предава малко от неговата сила.

- Джун, не ме интересува целия свят, а твоя брат близнак!

- Убеден съм, че ще те обикне толкова бързо, колкото и аз обикнах неговата Илейн. - И ето че за пореден път, нежните му целувки успяват да ме поуспокоят малко.

- Но вие не сте се виждали шест години! Може да се е променил!

- Възможно е. Сигурно тъкмо започва да му пониква брада.

- Джуууун!!!

- Какво!? Просто отбелязвам. Все пак майка винаги казваше, че аз се развивам по-бързо от двамата. - Отново го погледнах изпитателно и той се разсмя. - Добре де, шегувам се! - Той замълча за миг. - Сега като се замисля, може би Ананке би се навъсила малко. Все пак от малка ме ревнуваше от момичетата в квартала.

- И аз те ревнувам от момичетата в квартала!

- Но ти не ги познаваш!

- Джун, та аз те ревнувам от слънцето, което гали кожата ти дем! Ревнувам те от въздуха, който те прегръща дори и в мое присъствие! Ревнувам те и от птичките, които ти пеят нежни песни!

- И аз те обичам Акуа!

- Но аз не ти казах, че те обичам! Даже напротив. Казах ти, че те ревнувам от всичко живо и неживо на този свят.

- Да, но ако не ме обичаше нямаше да те е грижа за слънцето, въздуха и птичките. - Джун ме целуна за пореден път и се изправи. Направи няколко крачки до прозореца и се вгледа в далечината. - Време е да се обличаш любима. Слънцето скоро ще изгрее и аз не искам да закъснявам за собствения си ултиматум пред старчето. - Лека усмивка се появи на лицето му. - А и малката ни приятелка Виктория ще пътува с нас и не бива да я караме да ни чака. Не е учтиво.

~ * ~ * ~ * ~

Гърба на Найтдам е толкова обширен, че спокойно можеше да вземем и две дузини монаси с нас, че дори самия Дзао Жан. На това му се казва Първокласно пътуване. Бързо, удобно, но и на ниска цена за приятели. Преди две години Джун изобрети нещо като раничка за огнедишащия ни приятел. Използваме я като пилотска кабина. А и не е нужно да се притесняваме, че при всеки размах на своите огромни криле този червен добряга може да те забрави на някой облак. Както обикновенно Джун седеше на лявата седалка зад предното стъкло, според него бе перфектна за контролиране на всяка ситуация. Дясната е моята. Но днес реших да съм добра домакиня и седнах по-назад до Виктория, която видимо се притесняваше от случващото се. Е нормално, все пак за първи път лети с "ЕЪР НАЙТДАМ", но скоро ще свикне.

- Не е като дирижабъл, нали? - Опитак да я разсея, защото тя почти подскачаше при всеки размах на древния дракон, а няма да са никак малко.

- Дирижаблите не са толкова подвижни. - Каза притеснено тя.

- О трябваше да видиш как беше преди, когато просто сядахме на гърба му и се държахме за някоя люспа. - Намеси се почти през смях Джун.

- Не го слушай. Това беше преди години. Важното е, че вместо да пътуваме повече от два дена по море с него почти стигнахме, виждаш ли белите сгради в далечината. - Тя само кимна.

- Според положението на слънцето сега е късния след обяд. - Уведоми ни Джун. - Старче, мисля, че е добре да кацнеш на онази поляна до езерото. Ще пренощуваме тук и утре ще се отправим към града. Изглежда добре защитено. - Докато завърши изречението си и Найтдам кацна.

- Ще пренощуваме тук, на поляната!?

- Не забравяй, че до нас имаме древен огнедишащ дракон с перфектен слух. В момента няма по-безопасно място от неговата компания.

[Джаст]

Джаст плака цял ден.

        Цял ден в леглото. Но край, стига толкова! Време е да потърси оцелелите. Време е за мъст!
Намираше се в малка стаичка в странооприемницата "Веселия минoтъвър". На леглото и земята бяха пръснати скици със спомените на момчето от онази пагубна нощ, включващи и лицата на отговорните за нея.  Остана само да изготви план за действие, за което му трябваше малко концентрация и повече здрав разум. Хвана писалката, но изведнъж се сепна. Нещо голямо се движеше отвън. Дракони!
Джаст скочи до прозореца и огледа съществата. Придружаваха млада алвона и още няколко души, които бързо се скриха в страноприемницата. Момчето остана да гледа как съществата се настаняват на двора срещу прозореца му. Не беше виждал дракони от малък. Взе един лист и енергично започна да скицира туловищата им.
След малко в стаята до неговата се чуха гласове. Това трябва да са хората с дракона. Успя да разбере само че трябва издирват човек по описание на някой си Стефан. В този момент се сепна за втори път от сгромолясването на едно дърво. Единият дракон го събори. Псувните на хазяина накараха момчето да се усмихне блажено и му помогнаха да се успокои.

На другата сутрин Джаст реши да се свърже с новодошлата група. Трябва да знаят нещо за алвонските магьосници, които разбиха кораба му. Когато седна на масата за закуска за да ги потърси, обаче, пот изби на челото му. Самата група с драконите можеха да са магьосници.

[Рин Ко'уен]

Неро гледаше внимателно в своя ъгъл, без да мигне и трепне дори веднъж. Понякога се усмихваше, макар че вече се беше научил да носи маската си и само Делоис Рейли можеше да разчита настроенията зад нея.

Пазеше тишина, за да не пречи излишно на Рин и Илейн, които се бяха събрали в една от стаите по взаимно съгласие, без да си кажат и дума. Начинът на човеците да се разбират само с движения като махване на ръка или изражение, караше тенгуто да се чуди всеки път. Тези малки неща го караха да иска да разбере повече. Никога преди не беше виждал семейството да са си толкова близки. Неро дори не искаше да си прави труд да ги слуша. Нека обсъдеха каквото искат, без да е нужно да се притесняват от него. Не, че изглеждаха като хора, които биха се притеснили.

Или беше ги виждал такива... Но сега той, Неро, вече беше... възрастен, поне според представите на човеците за децата. Нещо такова. Дали отговаряше на техните 12 години? Може би? Делоис го беше предупредил много отдавна, че много скоро ще започне да разбира и вижда много повече. Ставаше по-бързо, отколкото щеше да става при други. Но Неро бе "златно тенгу". Това променяше всичко. В някои далечни земи из Алмирия някои щяха да го сметнат за благословен. Други щяха да го приемат за принц и крал.

Неро предпочиташе да бъде просто Неро за Рин, Илейн и останалите. Все още не им беше казал, че разбира и вижда повече. Все още се държеше пред тях като дете. Така беше по-редно. Неговото детско тяло и твърде развит ум, щеше да ги ужаси.

Не му харесваше как бяха замислени нещата. Според него не трябваше изобщо да идват тук, в Спартагония. Може би това се дължеше на обидения Делоис, който все още се чувстваше малко унизен, незнайно защо. Черните същества бяха по-трудни за разбиране и макар Неро да беше един от тях... Не, може и да разбираше. Черната магия никога не трябваше да бъде взимана на подбив. Дори неговата. А той вече знаеше много неща. Опасни неща...

Нещо все пак щеше да се случи. Скоро. Тук. Нещо с останалите и нещо със самия него. Вече виждаше в бъдещето. Вече можеше да прецени.

- Неро... Спиш ли? - тенгуто се сепна от този въпрос и погледна нагоре, към източника на гласа. Рин и Илейн бяха приключили разговора си и червенокосият го беше доближил внимателно. Беше странно, че тенгуто не го усети. Днес и двамата червенокоси бяха... странни. Още по тъмно ги беше проследил навън, на едно тихо и самотно място, където се бяха упражнявали за свое удоволствие с шпагите си почти до пълна отмала. После се бяха смели с часове, преди да се върнат, да поспят за час и сега да пращят от енергия. Тези човеци никога нямаше да спрат да го смайват. Делоис беше прав, че в тях има магия... но защо позволяваха на дракулака да я използва вместо тях, а не я изучеха сами? Дори чичо Ная не намираше това за странно...

Поклати глава и се усмихна, докато не се сети, че Рин не вижда това.

- Не, Рин. И съм гладен.

Червенокосият му се усмихна в отговор. Вероятно инстинктивно усещаше, че нещата не са като преди. Неро се държеше различно.

- Слизаме долу. След това се заемаме с търсенето.

- Сигурен ли си? Че трябва?

- Не виждам защо да не трябва. Баща ми не успя да намери никакви аргументи за "против". Защо питаш, Неро? Нещо нередно ли има?

- Нещо ме кара да се... страхувам.

- Делоис ли ти е казал нещо?

- Не. - не можеше обаче да обясни повече. Затова само вдигна ръце и изпърха объркано с криле. Рин нямаше как да знае... каквото и да било. Не още. Не сега. Самият Неро не можеше да се изразява по-точно.

- Винаги можеш да ми кажеш, ако решиш, че това, което правим, е нередно. Когато намериш думите. - червенокосият сам не знаеше колко звучеше като баща си с това изречение, нали? - Сега ще слезем долу. За да закусим. Съгласен?

- Да.

- Той ни наблюдава. - Неро прошепна това на Рин, докато той се бореше с едно особено странно на цвят яйце, което Илейн го беше помолила да опита. Не й харесваше как миришело, въпреки че Неро смяташе, че нищо не му беше наред. Освен тази молба, масата им беше малко по-тиха от обикновено, но червенокосият им беше казал първите няколко минути да се хранят тихо и да наблюдават внимателно. В странноприемница, създадена от циклопи, или пък намираща се в страна на циклопи, можели да се случат много странни неща. И понякога опасни.

Затова хлапакът с крилата се беше движил като вятъра и беше влязъл под масата, преди някой да го усети. Поне така се надяваше. С думите си към Рин, насочи вниманието на всички присъстващи към странникът, който седеше чак от другата страна на стаята.

- Много ни наблюдават, Неро.

- Той е странен. И иска да разбере нещо от нас.

- Откъде знаеш?

- Ще видиш. Не ми се струва като магьосник. Щях да го... надуша. Делоис ме научи.... Но все пак иска нещо.

[Хаген Дългобрад]

Крис не можеше да заспи. Въртяше се постоянно нещо го измъчваше. Накрая се раши и стана от леглото

- Какво има- запита разтревожено Хаген

- Не знам какво става, но Данте сигурно ще знае нещо по въпросо

- Изчакай- му каза Хаген с лека тревожна нотка в гласа.- Данте спи. Тази вечер явно нищо няма да ти каже.- Крис само поклати глава и облече черна роба и излезе през врата. Започна да се скита из града всичко беше някак тихо твърде тихо. Покрай него имаше само стари сгради който се белееха и нищо повече. Тогава небето светна. Задаваше се буря, но това не притесни Крис. Той продължи да се скита из града. Това което видя промени всичко което е мислел до сега.

Забеляза бягащо момче препускащо със все сила през полето беше облечено със стари дрипи. Цялото беше изкаляно, но от далеко можеше да разпознаеш снежно бялата му тениска. Крис се загледа в него. небето отново пресветна. Изведнъж момчето спря не помръдваше беше се спрял пред един кратер ако можеше така да го опишеш мястото. Веднага легна в калта с лице надолу и не смееше да издаде и стон. Крис не знаеше какво да прави, но добре че не реше ди се претече венага на помощ. Точно тогава до него изникна чевек или подобие на човек. Крис не знаеше как да го определи съществото, но самата му ръка имаше оръжие оръжие с две дула. Съществото гледаше към небето нещо започна да се спуска от небето. Приличаше много на пирамида, но също така нямаше метал, а беше живо същество от него започнаха да излизат различни създания с крила който започнаха да обстрелват неизвестното същество, което от своя страна изчезна като в мъгла. Крис реши да ги нарича магливите защото се появяваха и изчезваха като мъгла. Изведнъж коръбът беше обстрелван от всевъзможни посоки, а горгоните не знаеха от къде ги нападат и как да отвърнат на огъня.Момчето използва създалият се смут и продължи да бяга движеше се точно в посоката на Крис....

[The ANCiENT NiGHTDAMN]

- Къде си мислиш, че ще ходиш по това време на денонощието? - Още не бях приключил с преобличането и старчето започна да ми диша във врата.

- Някой трябва да поразпита из града, нали!? Нима си мислише, че утре просто така ще отведа Акуа до там и ще започнем да търсим на сляпо.

- И какво лошо има в това?

- Просто искам да съм подготвен.

- А ако се събуди и^' пита за теб!? Нека ида аз.

- Старче, нима забравяш за разликата във физиката ни!? Мисля, че от двама ни аз съм по-подходящия избор за разузнаване, а ти за отбрана. - От не малкото ми мисии с Найтдам из Алмирия се научих, да се дегизирам, за да крия произхода си. Вярно, че дългата ми червена коса е малка пречка, но една допълнителна кърпа за глава и качулка отгоре и всичко е наред. - Момичетата тъкмо заспаха. Нямам представа какъв е съня на Виктория, но понякога Акуа спи доста тежко.

- И какво да и^' кажа, като се събуди и пита за теб!?

- Все ще измислиш нещо. А и не смятам да се бавя толкова, че да рискувам тя да се събуди и мен да ме няма. - Последните ми думи почти останаха във въздуха, защото вече бях доста далеч от лагерния огън. Старчето има перфектен слух за някой който е живял няколко хилядолетия на този свят. Ако и моя слух е такъв на стари години внуците няма на могат да се скриват лесно, когато си играем.

* ~ * ~ *

- В онази страноприемница са. - Ми обясни един старец пушещ лула на стълбите пред вратата си. - Но защо са ти онези чуждоземци младежо!? Чух че водели дракони със себе си, които почти щели да съборят имота на горкия човечец.

- Дракони казваш. - Годините прекарани в четене на книги в библиотеката на Манастира доста ми помагат в моменти като този, да се слея с местните. - Спокойно татенце, всеки дракон си има начин да общува с околните. Просто трябва да налучкам най-подходящия.

- Успех тогава! И гледай да се пазиш, че буря се задава. А тук бурите не са никак обикновенни. Затова и всички са се изпокрили. Хората се страхуват от онези, които нямат ясни учертания. Запомни едно, размазаните ги е страх от светлината, затова идват само нощем.

- Благодаря ти татенце, ще го запомня! - Целунах му ръка и му оставих няколко златни монети, за да се отблагодаря за информацията.

* ~ * ~ *

Цялата улица бе тиха и само един прозорец на страноприемницата светеше, този на собственика. Явно се притесняваше да заспи, за да не остане без градина и някоя друга стена от последните си гости. Точно когато реших, че огледа ми е приключил видях фигурата на русоляв мъж да излиза от главния вход. Не беше странно, че не е местен, а че навлиза в гората по тъмно без факла или газов фенер. Загледах се внимателно и мъжа в далечината много ми заприлича на един от спътниците на брат ми Рин, един от магьосниците. Нещо сякаш ме накара да го проследя. А и без това се бе опътил към лагера ми. Оставих значителна дистанция помежду ни, не ми се иска да запрати някоя магия по мен. Огледах се още веднъж, за да се уверя, че никой не го следи и тръгнах след него. Небето пресветкаше все по енергично, сякаш бурята щеше да ни удари всеки миг. Изгубих русокосия зад ъгъла на една от последните сгради. Забързах крачките си и точно когато подминах ъгъла на същата сграда, за малко да се върна. В далечината имаше битка на онези без учертания, а в центъра и^' скоро щеше да е русолявия познат на брат ми, който беше спрял на няколко крачки от мен и едно момче с бяла тениска, което тичаше право към него, явно го гонеха, за да го отвлекат. В друга подобна ситуация може би щях да си тръгна, но... Единия придружаваше брат ми, а другия бе на път да преживее онова, което ми се случи преди шест години. Как да ги оставя!? Направих две крачки хвърляйки перелината си на земята. Плеснах силно с двете си ръце над глава като едновременно с това извиках "НЕКА БЪДЕ СВЕТЛИНА!" Въздуха около нас леко се завихри и извя кърпата от главата ми. Червените ми коси се разпиляха, а около трима ни се появи сиаещо огнено кълбо, което спря приближаващите се размазани, както ги нарече онзи старец. Момчето с бялата тениска се строполи на земята от умора, а русолявия приятел на брат ми Рин се обърна към мен със зяпнала уста.

- Ти!!! Ти си...! - Успя само да каже той и се обърна, за да огледа периметъра около огнената сфера. Размазаните бяха още тям, не се приближаваха, но и не си тръгнаха. Тогава русолявия направи нещо с ръцете си и от него започнаха да излизат черни пламъци. Те засилиха моето огнено кълбо и част от тях преминаха през него и взимайки от светлината му се отправиха към размазаните. При допира на комбинацията на неговите черни пламаци и моите огньове с размазаната пирамида тя просто изчезна с всичко което бе донесла със себе си. Стояхме в отбранителна поза още няколко минути за по-сигурно. А след това просто развалихме светещата хватка.

- Благодаря ви! Благодаря ви! - Започна да вика момчето с бялата тениска докато се ръкуваше ту с русокосия ту с мен, а след това избяга навътре към центъра на градчето. Опитах се да го проследя с поглед, но бързо го изгубих. Тогава усетих как русокосия ме гледа в гръб и се обърнах, за да срещна още веднъж очите му.

[Хаген Дългобрад]

Крис не знаеше какво точно се случва , но внимателно наблюдаваше отдалечаващото се момче. Имаше хиляди въпроси към него и по-интересното беше защо продължаваше да бяга. По износените му обувки и изцапаните дрехи прецени, че не бяга от скоро, а от дни, а може и от седмици. След известно време срещна погледа на Джун , който го наблюдаваше.

- Извинявай. Аз съм Кристиян Стайнберг, приятно ми е.- Джун го оглеждаше изпитателно, явно се чудеше какво да каже.

- Здравей- добави с небрежна усмивка.- Аз съм Джун.- Крис веднага се сети, че от някъде му е познато името , но не знаеше от къде точно. Сякаш Данте го беше споменавал няколко пъти.

- Как се озова тук?- стрелна го Крис.

- Вечерна разходка- извъртя очи Джун.

- Доста интересна вечер беше. Но ми е по интересно откъде имаш тази сила. Не си маг-  подхвърли Крис. Не знаеше какво точно да мисли, все пак баща му беше Хаген, а той държеше много на проверката на хората, да знае с какво си има работа и точно това беше объркало Крис. Нямаше разпръсната мана наоколо, сякаш беше естествен огън. Затова Крис лесно успя да го подсили със собствените си способности, но дали не беше опасен? Не беше толкова голям спец като баща си.

- От къде си сигурен, че не съм маг, пък и просто мога да си замина и нищо да не ти кажа-  подхвърли Джун.

- Виждам го в очите ти, искаш някои отговори, пък и сякаш ме познаваш, което е малко странно, аз не те познавам, но все пак, ако искаше да се бием досега щяхме да сме го сторили и изхода щеше да е пагубен за теб- Джун само се усмихна.

- Ясно, вече знам кой от групата си ти. - група? помисли си Крис, какво говори този и какво знае?

- Май е по-добре да говориш- застана в малко напрегната поза Крис. Много добре знаеше, че не може да го убият толкова лесно, защото малцина знаеха как да убият "енергия"( става въпрос че писах това не е реалното тяло на Крис той ползва някакво тяло и винаги може да го смени след като приемникът умре или нещо от този род защото е жива енергия)

- Не се напрягай толкова много- подметна Джун - Древните няма да са в настроение, ако разберат какво сме направили- Древните. Крис веднага разбра откъде знае името му, а именно от историите на Данте за момче от някакъв манастир...

- Вече се сетих кой си , но какво правиш тук?

- Търся брат си, Рин Ко'уен.

- Той е един от групата ни.

- Значи все пак е тук. Трябва веднага да го видя.

- По-добре изчакай сутринта. Всички са някак напрегнати и изморени, а и може да понесеш някоя друга магия докато успееш да кажеш кой си. Баша ми е много добър магьосник и в момента претиметъра около таверната е с магическо поле, което го предупреждава дали някой влиза или излиза, а също така в момента май е малко напрегнат защото съм навън.

- Притеснява се за теб. Познато ми е. Той може и да знае, че си силен маг, но винаги ще останеш неговото дете. Добре така да бъде, утре сутрин ще се видим пак.

- Преди да тръгнеш кажи ми какъв си, знаеш ли нещо за момчето или тези същества?

- За момчето не знам нищо, но все пак ако искаш да знаеш нещо за него, по-добре го потърси, а относно това какъв съм, питай дракона си, той ще ти отговори най-точно. Но да, не съм маг ,а съм от повелителите, ако мога така да го нарека, защото използвам само едно нещо, огън и неговите производни.- Двамата се сбогуваха, а Крис тръгна из града да търси момчето с бялата тениска. Тук имаше мистерия, която смяташе да разгадае. Явно и местните знаеха нящо защото градът беш пуст...

[Силвия Лотос]

Градът наистина беше пуст, но белотата на мраморните сгради като че ли го осветяваше и му придаваше определено спокойствие и красота.

Силвия още не можеше да се начуди на смелостта си - беше решила да излезе съвсем сама по тъмно, само със странната джаджа- превозно средство, която си беше купила на Слънчевия континент. Така и не бе имала възможност да я използва, а и повечето от групичката им си бяха легнали рано. Дори Стефан ѝ беше отказал да я придружи, но... е, той напоследък и без това се държеше малко особено...

Навън беше съвсем тихо, но не беше потискащо, напротив. По едно време ѝ се стори , че някъде от съседна улица чу двама младежи да разговарят, но беше прекалено далеч, за да разбере смисъла на думите им. И двата гласа като че ли ѝ бяха малко познати, Силвия обаче реши да не отива нататък. Можеше да е сбъркала и да се окаже лице в лице с някоя разбойничска банда, или още по-лошо - пирати. Вместо това сви по една тясна уличка,  която, според една табела, водеше към брега на морето. Искаше ѝ се да послуша шума на вълните.

За нейна изненада на една от скалите вече имаше някой - младо момче с тъмна коса и лента на челото, което седеше на една скала и гледаше към тъмния хоризонт. Силвия се поколеба за миг дали да се обърне и избяга, но вече беше късно - джаджата, с която се предвиваше не бе чак толкова безшумна. Момчето се обърна стреснато и я изгледа изпитателно.

– О, алвона - каза то, може би леко разочаровано и с насмешка и отпусна заканителната си поза.

Силвия се изчерви, по тона на гласа му усети, че момчето не харесва особено нейната раса. Това донякъде я засегна.

– Да, така е - каза тя - не виждам защо това да е нещо лошо... 

Момчето само изсумтя презрително. Явно смяташе да я игнорира, очевидно не мислеше, че си струва да се говори с алвони.

–  Ама, че надут младеж - измърмори тя и се накани да си тръгне, когато момчето проговори, без обаче да си направи труда да се обърне и да я погледне.

– Ти не беше ли с онази голяма група чужденци, които пристигнаха вчера? С няколко дракона? - попита то с уж безразличен тон, но Силвия някак усещаше, че е любопитен да разбере повече за тях, а и може би леко... уплашен?

Тя застина. Момчето се държеше грубо от самото начало, защо да му издава подробности за тяхното приключение?

– Защо това те интересува толкова? - попита го тя подозрително, а и за да спечели малко време.

– Просто така - каза той с още по-незаинтересован тон и все още обърнат към морето. Беше очевидно, че не казва всичко.  След малко все пак добави - Червенокосите ти другари са доста интересни, както и драконите. Не, че разбирам как са взели алвон с тях, а и как така толкова дракони пътуват с тях. Освен ако не са черни магьосници. - Последната дума я каза със скованост в гласа. Като че ли самата мисъл за магьосници го притесняваше ужасно.

– Ако говориш за Кристиан или Хаген... - започна Лотос вече доста ядосана, само че не успя да довърши, защото без каквото и да е предупреждение от тихия мрак наоколо наизскачаха няколко черни пернати фигури. Преди смаяното момче или тя самата да успеят да направят каквото и да е, фигурите я завлякоха със себе си.

– Помощ! - успя да извика тя към момчето, въпреки че ѝ беше ясно, че той едва ли ще сметне за необходимо да предупреди някого, все пак очевидно изпитваше някаква  необяснима неприязън към нейния вид, освен ако не решеше да използва това като повод, за да се срещне с Ко'уен или с драконите.

Последното, което видя преди черните фигури (тенгута, осъзна тя впоследствие) да излетят с нея в нощта, беше нейната механична джаджа, а последната ѝ мисъл, изпълнена с надежда - че дори и неприятното момче да не каже на никого, все щяха да открият странното возило и да тръгнат да я търсят.

/Ако не е станало ясно, току-що се срещнах с Джаст и му дадох повод да потърси останалите. Освен това оттеглям Силвия от тази тема, така че засега ще играя със Стефан. Ще се опитам да се свържа с Джаст по имейл, ако не отговори до един-два дни, ще продължим както сметнем за добре. Който има желание може да пише междувременно за нещо, коетоо се развива паралелно с отвличането на Силвия/.

[Силвия Лотос]

Стефан изпитваше... напрежение. Не можеше да определи дали това се дължеше на онова, което планираше, или просто на отсъствието на Силвия. Може би все пак трябваше да излезе с нея, така щеше да е по-спокоен.

Драконът усещаше, че на моменти се вглъбява прекалено много и с това предизвиква подозрителни погледи у спътниците си и най-вече у Силвия. Истината беше, че се чувстваше раздвоен. Все още смяташе, че Неро представлява заплаха за всички, разбира се, но пък знаеше каква ще бъде реакцията на новите му... дали би могъл да ги нарече приятели? Те толкова се стараеха да запазят невредимо пернатото създание, сякаш всички се бяха привързали към него. 

Е, значи щяха да му се ядосат когато ги предадеше. Даже може би щяха да го намразят, но рано или късно, когато
минеше повече време, щяха да осъзнаят какво беше направил за тях и как ги беше спасил. Не, не, и дума не можеше да става да се откаже точно сега. 

Стефан изчака търпеливо докато всички заспаха, дори и драконите, а в страноприемницата не се чуваше нито звук. Тогава той безшумно напусна двора на заведението и се насочи към един от брегвете, където се извисяваше старинен фар - там щеше да се срещне с Морийн, която да му даде нови указания, както пишеше в писмото по гарван, което драконът получи докато пътуваха насам.

Закачулената жена, разбира се беше там преди него. Дори и с гръб Стефан можеше да усети, че е подразнена.

– Започнах да си мисля, че си се отказал - коментира тя заядливо.

– Не, разбира се - махна Стефан с опашка - Изнервени са, допреди малко ги чаках да заспят.

– Да не са разбрали нещо? - в гласа на Морийн се усети нотка на тревожност.

– Не, не - побърза да я увери драконът - предполагам, че е понеже не знаят какво следва...

Морийн изглежда се поуспокои.

– Така е, не знаят нищо, но ние двамата знаем, нали? - обърна се тя към Стефан - Предстои ни да извършим велико дело и да спасим Алмирия от злото, което това наглед безобидно момченце е способно да предизвика.

Стефан не отговори веднага.

– Да не би да изпитваш угризения? - саркастично попита жената. Стефан енергично поклати глава.

– Говорихме вече затова при първата ни среща, знаеш, че е за тяхно добро... Когато и те го осъзнаят, ще ти простят предателството.

Стефан въздъхна тежко, от което от ноздрите му излезе малко пара, а от устата му - леден дъх. Понякога се случваше това, когато се чувстваше объркан. Накрая все пак се обади.

– Добре, кажи ми какво се иска от мен? - попита той с малко по-решителен тон от одеве.

– Много е просто - каза Морийн със задоволство - при първа възможност доведи Неро тук, на фара.

– Никога няма да го пуснат сам с мен - веднаага възрази Стефан - Знаят, че не го харесвам много...

– Няма значение - махна с ръка жената - вземи и някой от по-близките му хора. Например някой от червенокосите.

Стефан пак се поколеба.

– Те нали няма да пострадат? - попита той плахо.

– Не, разбира се - увери го Морийн - Стига сами да не се набутат между зъбите, ако разбираш какво искам да кажа.

Драконът поклати глава и жената извъртя очи отново подразнена.

– Довела съм няколко грифони от Алмирската армия - изстреля тя - Те ще се погрижат да отнесат Неро на острова на Медуза. Вече говорихме с нея - с удоволствие ще го приеме при нея.

Морийн видя изражението на Стефан и побърза да го успокои - Разбира се Неро има много могъща сила и погледът на Медуза въобще не би могла да го нарани.

Стефан се замисли над това. Е, Неро наистина беше доста специален. А и защо ѝ е на Морийн да лъже, все пак работеше за Съвета на Алмирия...

– Добре, ще ви го доведа при първа възможност - съгласи се той.

– Не ме карай отново да чакам дълго - сряза го Морийн вместо "довиждане". Преди Стефан да успее да отговори нещо, вече беше изчезнала в нощта.

Драконът изпръхтя и се обърна назад - трябваше да се върне възможно най-бързо в страноприемницата, преди да са забелязали липсата му. Тоава изневделица го връхлетя някакъв младеж. Стефан не успя да види лицето му, само чу неговото "извинявай" и той вече тичаше нататък. Разбира се сблъсъкът не го нарани, а само го стресна, но още повече го шокира това че секунди по-късно се появи не друг, а Кристиан.

– Накъде отиде?! - попита той бързо Стефан.

– Аз... не... Мисля че към фара - измърмори той - Какво е това хлапе и защо го гониш.

Крис се спря и му хвърли всезнаещ поглед.

– Не го гоня - каза той пояснително - само вървя след него. Искам да разбера какъв е и защо е в беда... А ти какво търсиш тук по това време?

– Не... можах да заспя - каза бързо Стефан - но като се разходих малко по брега, вече съм по-добре. Мисля да се прибирам.

– Разбира се - закима Кристиан - утре сигурно ще имаме работа. Освен ако не искаш да дойдеш с мен?

Стефан се замисли. Не му беше до това въобще, но не искаше да настройва Кристиан срещу себе си, току виж се замислил повече над предполагаемата му вечерна разходка.

– Да, всъщност може би е по-добре да не ходиш сам, току-виж онова хлапе те нападнало - каза той в неговия типичен високопарен стил - Изглеждаше, че нещо не е много добре с главата...

– Чудесно - въодушеви се още повече магьосникът - А навръщане ще ти разкажа кого срещнах одеве, няма да повярваш...

Двамата се насочиха към старинния фар.

[Рин Ко'уен]

~~~~~~

Полудяваше, защото чувстваше нещо. Натрапчиво беше, като да стоиш пред някаква древна останка, да се опитваш да я вземеш и да знаеш, че всяко твое действие може да активира капан. Отдавна не беше имал възможност да описва чувствата си по този странен начин пред самия себе си. А щом се случваше сега, определено нещо не беше съвсем наред.

Иначе в таверната беше спокойно, даже прекалено скучно. Рин рязко изпитваше нуждата да направи нещо. Каквото и да е. Може би нова тренировка с Илейн или нещо такова. По-добре, отколкото да седи на същата маса за пореден път и да яде едно отровно на вид ястие, което се състоеше от сини домати със сирене. Салата с други думи.

Илейн категорично беше отказала да опита, когато чу, че сиренето е козе, но според Рин не беше толкова зле.

Къде бяха останалите, беше малка тайна за него, но предполагаше, че са по стаите си. Нямаха никакъв план. Той нямаше никаква представа какво следва, макар че беше тръгнал от Слънчевия континент с нещо наум...

Да, яйцето. Беше мислил за яйцето, макар че нищо не му беше дошло на ум.

Мълчаливо пробута на съпругата си една чаша топло вино, защото видя, че стоенето тк й е станало неприятно. Не искаше да е така. Може би той предаваше лошото си настроение и на нея, и на Неро, който си играеше под масата им с някаква връв, като я усукваше между пръстите си във всякакви форми.

- Илейн... - започна Рин, изведнъж съжалявайки за начумереното си настроение. Не беше прав. А и какво му ставаше всъщност? Никога не пренебрегваше...

Вратата се разтвори толкова силно, че прекъсна дори мисълта на червенокосия, карайки го почти мигновено да извади наполовина един от пустинните си ножове... само за да види как нахлува онова странно момче, което беше уплашило Неро не много отдавна. Неро твърдеше, че той иска да осъществи контакт с тях, но не го беше направил... не беше правил нищо до този момент, когато влетя, едновременно изглеждайки уплашен, объркан и... може би ядосан.

- Имаше нападение. - непознатият проговори задъхано, понеже беше явно, че беше тичал дотук. 

- Моля? - Рин за кратко се спогледа с Илейн и с Неро, който се подаде леко изпод масата, за да срещне погледа на червенокосия.

- Онова момиче... алвоната.

- Силвия... - объркано вметна Илейн, но май само Рин я чу.

- Те я отвлякоха. Онези пернати типове... - още преди непознатото момче да си довърши репликата, Рин реагира инстинктивно с рязък удар по масата, който разтресе всички чинии.

- Пустинни боже! - по някакъв начин спя да превърна ругатнята си почти в светиня червенокосия, изскърцвайки със зъби междувременно. - Сигурен ли си?

- Видях ги, те...

- По дяволите! Защо не помислих за това...

- Рин, моля те. Какво би направил ти? - по-скоро грубо го скастри Илейн, колкото за да го върне на земята. Не бе особено характерно Рин да пали чак толкова бързо. Обикновено де... А и онзи младеж сигурно би се включил обикновено, ако пустинниците не бяха минали на своето си наречие.

- Извинявай, И, просто... Просто не знам! Какво ще правим сега?

- Предполагам, че все още има начин да й помогнем... може би. - изненадващо беше, че Илейн е така хладнокръвна точно в този момент. Сякаш беше очаквала да се случи нещо лошо. В интерес на истината, Рин също беше очаквал нещо. Нещо...

- Трябва да отидем. - осъзна Рин с напълно ясното съзнание, че е глупаво. Никой нямаше да стои да ги чака със Силвия, увита във въжета, и да казва "Елате да си я вземете". И все пак...

Дълбок драконовски тътен разтърси за пореден път горката постройка, докато червенокосите замислено се гледаха един друг, все едно си общуваха с мисъл. И двамата мислеха за едно и също, да. Какво да направят. Как да го направят. Къде беше правилното решение...

Тътенът беше от Стефан. Това го разбраха, когато съществото, дори и дребно, спя да счупи с трясък един прозорец, което щеше да предизвика масова истерия на собственика и семейството му, и провря главата си вътре.

"Бях с Кристиан" - от ноздрите на съществото се заиздигаха струйки пара. Рин така и нямаше да свикне да слуша дракони, но нещо в тези простички думи му преобърна стомаха. Точно в ситуацията, в която се намираха, му се струваше, че крият нещо повече, отколкото изказваха. - "Той каза, че е срещнал някой, който прилича досущ на теб"

Драконът посочи, доколкото можа, към Рин, който реагира съвсем както щеше да реагира някоя котка. Тоест, ако имаше козина, цялата щеше да се изправи в очакване. Израженията и позата му бяха аналогични. Дори Илейн се напрегна по подобен начин, карайки Неро да покаже глава иззад масата.

- Какво каза? - тихо, много бавно и внимателно попита червенокосият. Почти заплашително дори, предвид позата му и ножът в ръката му. Като касапин, който е разбрал много важна тайна от нещото, което дереше. По очите му, придобили животински вид, личеше, че вече е забравил за всичко и почти всички, което и които го обкръжаваха.

"Имало разни пернати като малкия. Единият спасил другия... Какво правиш?"

Дори драконът се обърка, когато червенокосият прескочи масата и отиде да рови в ъгъла, където всички клиенти на странноприемницата бяха струпали разни дебели и непотребни палта и ръждиви мечове. След кратко ровене, Рин извади от там някакъв парцал, с който уви шпагата си, сякаш беше съкровище.

- Отивам там веднага... къде се е случило?

"Ъ... фарът".

- Стой тук с Неро, И.

- И дума да не става! - сега тя изглеждаше уплашена. Беше го последвала до боклуците, с Неро по петите си, и сега нареждаше собствените си оръжия на по-удобни места по тялото си. - Обеща ми нещо, Рин! Ти ми обеща!

- Добре. - чувстваше, че няма време. Това обясняваше всичко, всичките чувства, които изпитваше, всичко, което... Ох, нямаше време. - Добре. Прости ми. Обичам те. Идваш с мен, както е било винаги. Неро, стой в стаята.

- Но аз... - момченцето изпърха с крилца отчаяно.

"Мислите ли, че отвлеклите Силвия са същите като нападателите?"

- Ако са, ще е по-добре да вземем Неро с нас, Рин. Не можем да го оставим сам. Могат да дойдат за него.

- Хаген е тук.

- Сам твърдиш, че няма време! Въпреки че вече ми е трдно да разбера защо...

Рин не й отговори, отново изскърца със зъби.

- Аз искам да дойда, Рин. Искам да се видя с онези тенгу. Мога да ви помогна! Делоис ме научи.

- Все още има шанс... - червенокосият рязко кимна към изхода и се насочи към него, все така пленен от нещо почти неестествено. Желанието да отиде в лапите на лъва, може би. Илейн нямаше как да го остави. В никакъв случай!

Неро, малко притеснен и като че ли разколебан от нещо друго, все пак тръгна след останалите. Каквото и да станеше... той вече беше голям.

[Илейн Ко'уен]

Рин никога не беше изглеждал толкова нервен и разтревожен едновременно, което много я притесняваше. Всеки момент можеше да направи нещо непредсказуемо, може би дори твърде прибързано и с пагубни последствия. Това беше и една от причините, поради които пожела да дойде. Пък и ако наистина Крис беше срещнал някой, който толкова да прилича на Рин това можеше да е единствено Джун. Илейн знаеше колко важно е за Рин да провери на всяка цена, дори и да имаше една малка следа, която може да го заведе при брат му. Минаха толкова години, но съпругът й не се беше променил в това отношение. Не, че Джун не липсваше и на нея.

Докато вървяха към фара, а тя не изпускаше Неро от очи (не беше сигурна защо, но й се струваше, че всеки момент тенгуто може да се отклони от пътя и да избяга от тях) я заляха спомени от детството, забавни или не толкова... дали и в главата на Рин не се въртяха подобни? Илейн си мислеше, че по-скоро съпругът й е обсебен само от идеята как да стигне по-бързо.

Тя видя фара отдалеч, но само светлината му. Всичко останало беше потънало с такъв мрак, че тя не успяваше да види нищо около самия фар или на повече от една ръка разстояние пред нея. Когато се приближиха сякаш нямаше никого, а после се чу шум... познат, много характерен, като че ли идваше от...

- Не! - извика Неро, а мракът изведнъж се разсея и стана малко по-... нормален! Но разбира се, капан! Как не беше забелязала?! Вече различаваше силуетите на огромни същества, най-вероятно грифони. Рин вече вадеше оръжието си, готов да се бие. Нападна единия от грифоните, който обаче лесно отби атаката му. Тя реши да се заеме с този, който беше хванал пищящия Неро. Извади бойния си нож като съзнаваше, че с него не би могла да рани дори едното крило на съществото, затова извади и един от амулетите си, който хвърли към целта. Лумна огън, който освети за момент разразилата се битка. Илейн не губи време да се оглежда, а тръгна към грифона, който вече лесно се беше отърсил от пламъците и пак улови Неро с нокти. Покатери се по него, използвайки разсейването му и ловко избягвайки крилата заби ножа в едното му око. Имаше един момент да види какво става с Рин (а с него ставаше нещо почти нечовешко, предвид успеха му с повялането на две от съществата, изглеждаше като напълно друг човек), но погледа й се закова в Стефан.

- Стефан! Направи нещо! - драконът просто стоеше и... чакай малко, не трябваше ли да им помогне? Като видя, че са го забелязали се стресна и се размърда, но тя не видя дали е направил нещо повече, понеже птицата я изхвърли от себе си, удари я с крило, при което тя загуби равновесие и падна... после я притисна огромна тежка лапа и тя изпусна ножа.

Пред очите й се появиха вълма от черен мрак, който на всичкото отгоре вонеше. Неро се опитваше да й помогне и методът работеше, само че влияеше и на нея.

- Спри, Неро! Ще зашеметиш и мен... - вече я болеше главата, но поне тенгуто отмени магията си... после Илейн по-скоро си представи, отколкото чу или видя как му се нахвърлиха още два грифона отгоре.

- Рин! - някъде много, много близо чу... познат глас, който не беше чувала от дълго време, но веднага разпозна. Колкото и да беше невероятно тя повярва, че това може да е само Джун и никой друг. А може и да беше изпаднала в безсъзнание или да имаше халюцинации... Но още усещаше грифонът върху себе си, така че трябваше да е истинско, нали?

[The ANCiENT NiGHTDAMN]

Светлините в далечината дразнеха затворените му клепачи. Със звук на неприязън той ги отвори и се огледа.
- Тези досадници май не се отказват! - Възрази Древният и се намести по-удобно уж, за да поспи още. Но нещо привлече вниманието му. Нещо толкова познато, че сякаш бе негово. Огромно огнено кълбо на мястото с пресветванията. Е като се замислиш, то наистина си бе негово. Все пак огъня бе част от неговата магия. Магия, която той доброволно бе дал на младия се червенокос приятел преди шест години. Когато Найтдам дари част от сърцето си на Джун, той нямаше представа от множеството последствия. Огнения дракон просто го направи, за да спаси живота на това тринадесет годишно момче, което бе родом от мястото използвало именно Найтдам за свой Защитен Тотем. Той нямаше представа, че кристални сърца на древните дракони, като него самия, не са обикновенни помпи за кръв. С подялбата на сърцето си Найтдам не само даде живот на умиращия Джун, той му даде и част от знанията си. Сподели също така връзка със съзнанието си. Подари му от магията си. Да не забравяме допълнителния брой години към нормалния човешки живот. И един неравномерен вертикален белег през средата на гръдта на момчето, който бе тринадесет сантиметров спомен от нокътя на дракона.
И в този момент Найтдам нямаше нужда да вижда това огнено кълбо. Нито да чува какво си мисли Джун докато го прави. Просто защото усещаше магията си течаща в кръвтта на младежа. Е вярно, че Джун не бе способен да бълва огън, както всеки друг огнен дракон, но спокойно можеше да контролира съществуващ такъв. Но най-важното, младежа можеше да създава огън само с мисълта си. Младия Ко'уен правеше защетни кълба, атакуващи мълнии, дори веднъж успя да покрие цялото си тяло с пламъци и заприлича на жива факла. А след това дори червените му дълги коси не миришека на пушек.
* ~ * ~ *
- Добре ли си младежо? - Каза древния, без дори да поглежда в посоката, от която идваше Джун.
- Видя ли всичко!?
- Дам! - Възкликна дракона. - Позната картинка.
- Значи знаеш за тези размазани!
- Много са упорити. Все още не мога да разбера със сигурност какво точно търсят тук в Олимпия. Но явно не са го намерили след като продължават да тормозят повече от седем века хората тук. - Последва мълчание. - Джун, трябва да поспиш малко! - Червенокосия го изгледа неразбиращо. - Поне веднъж послушай това старче. Имаш пре достатъчно време преди изгрев слънце. - Двамата се разсмяха.
- Найтдам, мисля че това е първия път, в който сам се наричаш "Старче".
- Е ти не ме наричаш много често по име, та туко виж взема да си го забравя. Все пак съм на възраст. - Двамата продължиха да се смеят весело докато се унасяха в сън.

[The ANCiENT NiGHTDAMN]

- Какъв е този шум!? - Казах прозявайки се. - Джун, каква е тази зоологическа градина!? - Обърнах се на ляво, за да го прегърна. - Джун!? - Пипнах още няколко пъти леглото до мен. - Джууун!? - Разтърках сънено очи, а него го нямаше. Седнах в леглото и се огледах. Виктория също я нямаше, а шума бе толкова непоносим и идваше точно отвън. Приведох се в приличен вид колкото се може по-бързо. Сплетох косите си на две ниски плитки и ги увих около шията си като декоративен шал, за да не се спъвам в тях докато ходя. Излизайки навън направо унемях. Имаше дузина свраки, които пърхаха наоколо и сякаш говореха с Виктория една през друга. Четири огромни вълка подскачаха около Джун и сякаш се нахъсваха взаимно за битка. Найтдам бе седнал и гледаше нещо в далечината. - Какво става тук!? - Бяха първите ми думи. Джун срещна очите си с моите и аз веднага разбрах, че нещо не е наред. Никога до сега не го бях виждала толкова сериозен и притеснен едновременно. - Джун!? - Възцари пълно мълчание. Дори животните се вгледаха в любимия ми. Пристъпих напред и поставих десницата си върху лицето му. - Знаеш че можеш да ми кажеш всичко! - Той притвори очи и се отпусна на ръката ми за няколко мига. - Става въпрос за Рин, нали!? - Той само поклати глава в знак на съгласие. - Много ли е сериозно!? - Отваряйки очи той ги срещна с моите. Нямаше нужда да ми отговаря. Хванах лицето му с двете си ръце и нежно го целунах по устните. Отделих се на милиметри. - Да тръгваме тогава! - Прошепнах и отново го целунах. Но този път по-страстно и по-продължително, за да му дам още мъничко сила и кураж.

Разделихме се на две групи. Найтдам остана с Виктория, за да я пази. А и нямаше нужда тя да се замесва в проблемите на семейство Ко'уен. Все пак нейната способност да общува с растения и животни много ни помогна. С Джун и вълците се появихме в началото на тази меко казано неравностойна битка - двама младежи и едно малко пернато срещу група обучени грифони от столицата. Това си е доста подла засада. А и този млад леден дракон, който просто наблюдава отстрани без да се намесва, изглежда доста съмнително.

- Рин!? - Извика Джун и се хвърли напред. - Любов, ти помогни на Илейн. Аз трябва да спася брад си! - Сивия вълк върху който бях сякаш ясно разбра командата, защото се насочи към червенокосата девойка в беда. Джун, черния му вълк и двата кафеви се насочиха към брата на любимия ми, който в този момент бе в нещо като полет назад, явно някой го бе ударил по главата и той бе напът да изгуби съзнание ако я удари пак в земята. Джун скочи от вълка си и го хвана във въздуха. Близнаците срещнаха очите си и се усмихнаха един на друг за миг. - Спокойно братле, сега ще им покажа колко лоша идея е да се заяждат с Пустинните Момчета! - Той остави брат си подпрян на единия кафяв вълк и яростно се хвърли срещу нападателите. Дори не забелязах кога успя да извади извития си меч. Завъртя се няколко пъти с меча в ръка. Пристъпи наляво, а после и в дясно и после пак напред. Отстрани изглеждаше, че танцува, а не че посича грифони. Със сивия ми вълк успяхме да измъкнем Илейн из под лапите на единия от столичаните и тя поемайки си въздух се върна във съзнание.

- Нерооо! - Извика тя протягайки безпомощно ръка към гарджето, което бе в ръцете на някаква забулена жена.

- Джууун!!! - Извиках аз и в миг той изпрати няколко от огнените си мълнии, за да я отблъсне. Тя остави малкия и изчезна, а след нея и всички оцелели грифони. Колкото и малко да бяха. Пернатото хлапе се затича и изненадващо за всички се сгуши в Джун. Помогнах на Илейн да се изправи, а Рин вече беше на крака с помоща на кафевите вълци. И точно когато Джун отвори уста, за да каже поне едно "Здравей" видя, че ръцете на брат му не бяха никак празни. Рин държеше дневника на любимия ми, който явно бе изпаднал от джоба му. Онзи дневник, който Джун така старателно изпълваше с думи през последните шест години. Същите страници, в които обясняваше на брат си за всичко, което му се случваше, всяка негова мисъл, всяка надежда, всеки копнеж. Този дневник сега беше отворен в ръцете на Рин Ко'уен.

[Силвия Лотос]

– Джун? - гледаше Рин невярващо към другото момче. Наистина имаше доста голяма прилика между двамата - дори Стефан, чиито мисли се въртяха в съвсем друга посока в момента, не можеше да пропусне това. Част от него беше любопитна да разбере повече за новопоявилата се двойка, но трябваше да остави това за по-късно. 

Армията грифони се беше провалила, дори без присъствието на дракулака Делоис... Това беше нечувано, но пък кой би могъл да предвиди, че ще се появят още хора? Беше сигурен, че Морийн вече е разбрала за това и обмисля следващия си ход. Драконът се поколеба за момент - не искаше още да се разкрива като предател, но едва ли имаше друг избор - сега беше добър момент да се изяви и да направи онова, което грифоните трябваше да свършат, и без това всички погледи бяха насочени към Рин и двойника му. Освен това скоро щяха да се съберат и да обсъдят случилото се и сигурно щяха да забележат странното пасивно поведение на Стефан по време на битката.

Имаше едва няколко секунди за да извърши замисленото. Имаше едно предимство - малкото тенгу не бягаше от него, защото го приемаше за приятел... Стефан изтръпна при последната мисъл, но веднага разтърси глава. Каквото и да твърдяха останалите Неро беше опасен и с времето щеше да става все по-опасен, когато разкриеше изцяло способностите си. Един ден щяха и другите да го разберат.

– Какво става, Стефан? - попита объркано Неро.

Драконът се втурна внезапно и преди някой да е осъзнал какво става, грабна с ноктите си малкото крилато момченце и като стрела излетя с него. Той знаеше, че щом разберат какво става, веднага ще пратят драконите да го преследват. Не беше помислил за това как ще се измъкне от тях. Не след дълго шумът на крилата им се чу зад него.

– Какво правиш?! - чу се и разочарованият глас на Хрофт.

– Махни се, Хрофт, иначе ще трябва да те нападна! - постара се да прозвучи страховито, но не можа да прикрие притеснението си. Не му харесваше, че разочарова приятеля си.

Изведнъж около него се появи някаква призрачна мъгла. В началото се стъписа, но когато хвърли поглед през рамо разбра - Данте използваше някаква драконова магия, за да го спре. Мъглата го обърка и забави движенията му.

Точно когато смяташе, че всичко е загубено и се зачуди дали да не спре и да не се предаде, чу гласа на Морийн в главата си.

"Не спирай, аз ще се погрижа за тях".

Това беше достатъчно. Стефан излетя със всички сили нагоре, за да излезе от облака и замалко да се блъсне в огромен безформен силует. Не можа да се сдържи да не се обърне веднъж докато летеше, за да го огледа набързо. Челюстта му падна - огромният силует беше на Морийн, само че не носеше обичайното черно наметало с качулка. Беше облечена в нещо като доста оскъдни рицарски одежди и яздеше... ламя? Ама от онези, с трите глави, каквито почти не се срещаха вече по Алмирските земи.

– Нали ти казах да не спираш? - извика към Стефан ядосана. Драконът веднага се подчини и продължи нататък с Неро. Мъглата му беше подействала, защото изглеждаше много замаян.

– Коя беше тази жена, Стефан? - попита той отпаднало.

– Вещица - измърмори драконът. Нямаше как да знае, все си мислеше, че Морийн е обикновена жена, работеща за Съвета на Алмирия... Е, това нищо не променяше. Трябваше да заведе Неро на Острова на Медуза и да го остави там. Надяваше се Морийн да не направи нещо лошо на Хрофт. Все пак утешителната мисъл беше, че Данте беше с него, а беше чувал, че е доста трудно да пребориш древен дракон...

[Рин Ко'уен]

- Хил-херу всевишни - прошепна едва чуто Рин Ко'уен, който сякаш вече не беше на тази земя. Шокът, изненадата, изпълнената клетва, това беше твърде много. Отвличането на Неро, появата на чудовище от приказките за пореден път в живота му... Тази ламя. И книгата, малката книжка, която държеше. Всичко това беше твърде много. Твърде невероятно. Твърде повече от всичко, за което се беше молил. Той... той не знаеше какво да направи. Кое чувство да... да...

Виждаше буквите и лицето на Неро да подскачат през съзнанието му. Толкова голям товар той... той...

- Аз те намерих... - беше единственото, което промълви накрая. Не беше особено сигурен дали стои прав или вече не, дали не е изпуснал случайно онази книга, важната книга... Той...

По-правилно беше да е обратното. Той не беше намерил нищо, обади се някакъв заядлив гласец някъде далече, но Рин всъщност не го чуваше. Дори да беше част от него. Той...

Като че ли Илейн го прегърна. Приличаше на нея. Просто не беше особено способен да я види сега, само знаеше, че не можеше да е друг. Тя също имаше да се справи с много. Много, много. Но първото, което избра, беше радостта. Да, Рин знаеше, че е добър избор. Просто да загубиш изведнъж товара, който си носил с години, беше зашеметяващо. Не си беше представял това така. Не си беше помислял, че можеше да е така.

- ... отново е наред. - чу последните й думи. Всичко внезапно започна да му се прояснява. Шокът преминаваше. Действително Илейн беше тази, която здраво го прегръщаше, вероятно в опит да го задуши, за да се върне на земята. Добър избор... Добър похват.

- Сега всичко отново ще бъде наред - повтори момичето. Сега Рин започна отново да отчита оттенъците на гласа й. Той трепереше. Тя се вълнуваше. А може би и плачеше. Да, по-скоро беше така. Сигурно и той изглеждаше така нещастно. А не беше нещастен. Напротив, беше нещо повече от щастлив.

Онова люспесто чудовище изведнъж беше изчезнало. Наоколо бяха само вълците, щастието му и пълната хармония.Вероятно техният враг беше решил, че точно в момента никой не е заплаха, никой нямаше да тръгне след Неро. И със сигурност не беше сгрешил. Имаше много неща, които трябваше да направят, но не точно сега. Може би дори не и после. Пък и не беше нужно да ги мисли сам... нали имаше другите. Рейли също. Така или иначе Рин не беше толкова полезен в битка с черните същества... дали...

Рин не беше сигурен колко време му трябваше да се отърси от шока, но със сигурност Илейн усети кога съпругът й "стъпи на крака" по-сигурно.Сега вече знаеше, че държи дневника, понеже това очевидно беше дневник. Все още го държеше. Знаеше, че ако вдигне очи, нямаше да се окаже, че сънува.

- Вече съм добре. - прошепна на Илейн и изтърпя загрижения й поглед, когато тя го пусна, за да провери думите му. Все още трепереше. Милата тя... Той й се усмихна - Благодаря ти. Знам какво ти е, но си права. Ти си права.

А после се обърна към... към огледалото си. Към онзи, който вече вярваше, че е загубил, макар че нямаше да си признае, ако го питат. А и вече нямаше значение в какво беше вярвал. Дневникът го доказваше. Странно прогорените в очите му думи в този момент. Това, което виждаше, го доказваше. Тоест... е, да...

- Търсех те... защото вярвах, че си жив. Иначе аз нямаше да съм. Винаги съм вярвал. - не знаеше защо го казва, защото беше безсмислено да го казваш на някой, който мисли като теб. Но просто искаше да го направи на глас. Или пък, без да съзнава, отговаряше на нещо, за миг видяно на случайната страница в дневника, който държеше. Може би беше това. Трябваше просто да го затвърди, защото беше истина.