Каменното сърце на дракона

[Силвия Лотос]

Продължава от тук.

Силвия пристигна в Шао-Маи привечер. От дирижабъла градът и замъкът изглеждаха привидно спокойни - не точно каквото очакваше след последното си посещение тук. Когато краката ѝ стъпиха на земята, тя забеляза, че градчето Шао-Маи е доста тихо и почти безлюдно. Тук-таме я подминаваха збързани магьосници с дълги наметала и островърхи шапки, заболи
нос в земята. Никой от тях дори не я погледна, а и те самите не се заговаряха един друг.

За изенада на алвоната, тази тишина и стаен страх не я плашеха, всъщност дори ѝ харесваха, защото придаваха на градчето по-мрачен вид, а напоследък мракът я привличаше. Затова дори не се поколеба да избере най-пропадналата кръчма-страноприемница в Шао-Маи, "Телешкия крак", известна с това, че клиентите ѝ си попийваха и често се посбийваха. Тя влезе най-спокойно в предверието на заведението и без да се притеснява ни най-малко от изумените погледи на останалите гости, нае стая за седмица. Съдържателят се поколеба за миг, оглеждайлки ниския ѝ ръст и заострените уши, но нищо не каза, а само ѝ подхвърли ключа. Силвия го хвана и се насочи нагоре по стълбите.


Стаята ѝ не беше нещо особено, но щеше да сърши работа - все пак не беше дошла за да стои затворена по цял ден - имаше работа да върши. Алвоната разопакова набързо голямата си приключенска раница, остави в единия ъгъл странното си съоръжение за придвижване и се метна на твърдото легло както си беше с дрехите. Опита се да си направи план за следващия ден. Трябваше да внимава - привличаше твърде много внимание, заради неприсъщото за расата ѝ поведение. Първото нещо, което трябваше да направи беше да си намери наметало - от онези с качулка, които носеха съмнителите типове. Това щеше да прикрие ушите и лицето ѝ, както и факта, че беше момиче. Н можеше да напраи нищо за ръста си, но така можеха да я вземат за гоблин, например. После следваше по-трудното - някакси трябваше да се добере до замъка Шао-Маи и да влезе незабелязано в университета. Сигурно щеше да има стражи, които да охраняват Две и неговите хора, а тя не можеше да си позволи да бъде заловена... Може би щеше да се нуждае от помощта на приятелите на Хаген. Но трябваше да ги убеди, че е същата добра алвона, която бяха срещнали месец по-рано. Също така щеше да се наложи да обясни защо е дошла сама, без магьосника. Още не беше съвсем сигурна какво ще направи, но се надяваше планът да се доизясни в последствие. Крайната цел беше ясна - искаше да използва приятелите на Хаген и техните слабости, за да спечели доверието на Две. Ако успееше да постигне това и да се съюзи с него... Е, това още беше доста далечна мечта.


Силвия се обърна на една страна и се загледа разсеяно в голямото мръсно петно на стената. Вече започваше да се унася - беше доста изморена от дългия път. Смътно си припомни с наслада появяването си в "Телешкия крак" и шокираните лица на пияниците наоколо. За секунда се сети че между тях имаше и гледащо объркано малко човече... Робот, всъщност, осъзна тя. Някак бе изгубила предишния си интерес към механичните-живи роботи, тъй като умът ѝ бе зает с по-важни мисли. Затова с последни сили поклати тромаво глава, за да изпъди незначителния спомен. В следващия миг вече беше потънала в света на сънищата.

[Силвия Лотос]

Продължава от тук.

Стефан се чувстваше... прегрял. Едва беше понесъл жегата на Слънчевия континент (добре, че бяха там по време на Тъмната седмица), после следваше Олимпия (добре, че останаха закратко), а сега беше принуден да се подвизава на Острова на Медуза и не се знаеше още колко щеше да остане тук. Можеше да свикне с тишината, тя не го притесняваше толкова, колкото горещината и потискащите каменни статуи, с които беше осеян островът. Повечето представляваха мъже и жени застинали в необичайни пози и с особени изражения на лицата. Бяха десетки, ако не и стотици. Понякога Стефан се чудеше какво ли са сторили, дали са пристъпили закона, например, за да ги изпратят тук?

Драконът не беше виждал Неро от идването им на острова. Не знаеше как, но бе сигурен, че е жив. Съветът на Алмирия имаше едно правило, което не пристъпваше никога, и то беше да не наранява деца, без значение от коя раса бяха. Съветниците просто знаеха, че биха изгубили доверието на народа ако посегнат на дете. Стефан не знаеше дали да вярва на Морийн, че силата на Неро е достатъчна, за да отблъсне погледа на Медуза. Може би по-скоро не смятаха да пуснат малкото тенгу при нея, а го бяха довели единствено, за да остане изолирано на острова, без да може да го напусне... Стефан изпитваше на моменти желание да го потърси, но почти веднага се отказваше при мисълта, че може да попадне случайно на пазителката на острова, а въобще не го блазнеше идеята да се превърне в поредния експонат в каменната колекция на Медуза. Не, предпочиташе да остане в сянката на малка пещера, гледаща към океана. Можеше да си тръгне, разбира се, но все още чувстваше нужда да остане далеч от цивилизования свят.

Бяха изминали два дни от пристигането им. Самата Морийн вече дори не си правеше труда да прикрива истинската си същност. Стефан осъзнаваше, че е бил излъган - никога не би се доверил на тази жена, ако знаеше, че е вещица. В Алмирия вещиците не се гледаха с добро око и драконът бе научен да се страхува от тях. Морийн прекарваше повечето време далеч, но вече втори ден се връщаше привечер и кацаше с ужасната ламя в източната част на острова. Стеан се чувстваше донякъде виновен, заради извършеното предателство и често потъваше в дълбоки спорове със самия себе си наум, опитвайки се сам да се убеди, че е постъпил правилно и че мястото на Неро не е при останалите мирни жители на Алмирия. Все още вярваше, че раждането му носи поличба за нови войни в иначе напоследък мирната страна, а тази мисъл винаги го бе плашила.

От време на време се замисляше и за Силвия. Къде ли беше сега, дали беше добре и какво ли ѝ бяха направили похитителите. Беше сигурен, че ще разбере ако беше в опасност, а странното бе, че не усещаше подобно нещо. Точно обратното - всеки път като се мъчеше да си я представи, я виждаше по-енергична от всякога. Чудеше се дали новите им приятели (онези, които предаде... не, по-добре да не се замисля за това...), дали не я бяха намерили и освободили...


Чак в късния следобед Стефан най-после се престраши да излезе и да разгледа острова пеша, без летене. Беше започнало да се стъмва и драконът се запита дали дарбата на Медуза би проработила на тъмно, когато не можеше да бъде "видяна". Успя за около час да обходи острова от двата най-дълги края, като нарочно избягваше източната част, за да не срещне Морийн или Неро. Тъй като не беше изморен реши да погледне месността отвисоко и разпери криле. Отгоре островчето му изглеждаше още по-малко и някак... самотно. Веднага забеляза нещо като каменна примитивна къщурка от едно време на изток и разбра, че там сигурно държат малкото тенгу. Разтърси енергично глава, за да прогони поредната досадна мисъл ("Дали Неро е уплашен?...") и се приготви за кацане, когато забеляза в далечината приближаващ се безформенсилует в морето. Драконът се приближи малко към него и разбра, че е кораб, при това доста разнебитен. Мислеше, че ще обърне, за да подмине опасния остров, но за негово учудване, корабът се насочи към брега. 
Стефан имаше няколко предположения, но най-логично му се струваше това да са приятелите му, пристигащи, за да спасят Неро. Но дали беше така наистина, или просто вътрешно таеше надежда плановете на Съвета за тенгуто (каквито и да бяха те) да се провалят?

[Хаген Дългобрад]

Хеген не знаеше точно какво да мисли. Все още се винеше за случилото се. Не можеше да си прости, че не беше участвал в схватката. Не можеше да си прости, че Неро беше отвлечен. Всичко беше решено и щяха да заминат за острова на Медуза, за да спасят Неро. Още от самото начало беше усетил, че Алекс не е човек, затова беше реагирал по-остро в ситуацията, но дали можеше да им бъде полезен? Имаше неща, за които се притесняваше - според описанието на Крис, той е бягал от нещо... 

Бързо извади своята книга, в която можеше да побира всякакви неща и отвори на страницата с книгите от митологията. 

Намери нужната книга и я призова. Беше се зачел дълбоко когато го прекъснаха Крис и Хрофт. 

- Защо нямаш вече такава вяра на никого? - започна Крис.- Според спомените на мама, ти си бил съвсем различен човек...- това го накара да помисли малко какво го беше накарало да забрави тези добродетели. 

- Трябва да започнеш тренировка веднага- бяха неговите думи. Хрофт само простена и блокира мислите си,явно знаеше какво следва. 

- Каква тренировка? - нямаше отговор на думите му. Хаген започна да изрича странно заклинание, което нямаше превод в човешкия език. Това заклинание беше старо колкото света най- вероятно. Очите му започнаха да светят, ръцете бяха обгърната в черни пламъци. Той удари нищото и тогава се появи дупка. Черна като смъртта. Хаген я разтвори с двете си ръце и тя стана голяма колкото врата. Тогава хвана Крис и го метна през нея. Хаген усещаше притеснението и объркването на Крис, но това не го спря за да продължи със заклинанието. След това вратата се затвори, но Крис го нямаше.- Къде се намирам? - питаше Крис притеснено. 

- В Зората на всичко. Когато светът не беше се оформил и всичко беше съвършенно. Имаш няколко години да намериш път навън. 

- Години?! Ние нямаме толкова време- простена Крис 

- Не се притеснявай, за теб ще са години, за мен ще са минути. 

- Какво трябва да правя? 

- Трябва да разбереш всичко за живота, но най-важното: ще срешнеш боговете. Не се издавай, че познаваш Алекс. Гледай да се сприятелиш с него, така ще успееш да отключиш някои неща за него. Когато се върнеш при възможност вземи част от косата му и го разпитай за това как да се върнеш... Хаген вече не можеше да чува и да говори с Крис, а една малка сълза се отрони от лявото му око. 

- Не умирай - извика той в празната стая. Не след дълго Данте се появи в небето - беше яростен разгневен сърдит. Замахна три пъти с крилата. Тогава се отвори портала на Хаген и Крис излезе от там невредим. Беше се променил в очите му имаше увереност. Хаген почуства страх да не би Крис да е отключил нещо ужасяващо. Точно преди да помисли каквото и да е било друго Крис го погледна, Хаген не успя да мигне и вече Крис се намираше до него и го прегръщаше. 

- Мислех си, че повече няма да те видя.- Хаген заплака като малко дете. 

- Длъжник си ми - промълви Данте гледайки Хаген. Не след дълго Крис му разказа всичко което се е случило. Разказа му, че е бил там повече от 10 години и в момента силите му се развнявали на тези на самия него, ако не и по-големи. Хаген не знаеше какво да каже.- След спасяването на Неро - проговори Данте ще отнема всичките му спомени и сила придобита по време да престоя му там.  

- Но защо?- попита го Хаген. 

- Защо, защото никое дете не трябва да узнава това което узна той... Та той е само 5 годишен Не го забравяй, нека да преживее всичко с теб, не без теб - каза Данте отдалечавайки се. Имаха време да поговорят, но Крис беше заспал, гушнат в него. Явно ще почака, помисли си Хаген. Бавно зората идваше... 

( ако искате мога да разкажа някъде какво е станало през тези 10 години в странична тема стига да има желаещи да го прочетат)

[Силвия Лотос]

Корабът беше акостирал на източния плаж, достатъчно далеч от къщурката, в която според Стефан държаха Неро. Оказа се прав - наистина неговите (бивши) приятели идваха да спасят Неро. Скоро след като повечето от тях слязоха, долетя и Данте.

Стефан все още кръжеше от безопасно разстояние около острова, когато забеляза огромния му драконов силует да се разхожда на пясъка на разстояние от останалата част от групата. Скоро след това се бяха появили Хаген и Кристиан. Стефан не посмя да се сниши повече, за да се опита да чуе разговора, но от онова, което видя, люспите му настръхнаха. Щеше му се Силвия да беше тук, за да ѝ разкаже как земята погълна Кристиан под невъзмутимите погледи на Хаген и древния дракон. Нямаше представа какво означава това - някаква черна магия? Поличба? Не можеше да откъсне очи от мястото, където чернта дупка се бе появила, докато не видя Кристиан да се връща. Стефан въздъхна облекчено. Колкото и страно да звучи, той като че ли се беше привързал към този магьосник с ум на дете... След като се върна обратно изпод земята, обаче, леденият дракон забеляза някакъв особен не-детски проблясък в погледа му... Или пък може би само така му се беше сторило, все пак гледаше озадачаващата сцена от голямо разстояние.

Толкова беше погълнат в опитите си да разбере какво се беше случило, че не чу плясъкът на криле зад него, а когато се обърна, Морийн вече беше до него на гърба на противната ламя. Чудовището изсъска вместо поздрав. Стефан дори не бе сигурен, че съществото може да говори.

– Наблюдаваш навлеците? - попита Морийн с презрение - Виж само колко са нагли, дори не се опитват да прикрият намеренията си, а дойдоха с кораб и сигурно смятат да лагеруват тук... Глупаци.

Стефан се почувства незнайно защо леко засегнат от кометара, но реши да бъде предпазлив и да не се издава.

– Сигурно са намислили нещо... Защо толкова ги мразиш? - попита той за да поддържа разговора. За негово учудване, Морийн реагира доста бурно.

– Събрали са се всякакви - човеци, дракони, алвони... Половината от расите, които ненавиждам. 

– Да, но... защо? - настоя Стефан, усещайки, че си насилва късмета.

– Мислех, че си по-ученолюбив, след като движиш с алвона - заяде се тя. - Не си ли чувал как се отнасят от векове с вещиците така наречените "висши" раси...
Стефан не отговори. Да, беше чувал, че вещиците са зли и затова никой не ги обичаше. Не посмя да попита друго. Вместо това впери поглед в групичката, която се разхождаше по палубата. Стефан забеляза и някакво непонато момче с тях. Имаше нещо особено в погледа му. Морийн не беше съвсем права - изглежда смятаха да нощуват в кораба, а не да лагеруват.
– Какъв е планът? - попита той Морийн - Ако решат да вземат Неро, имам предвид.
– Ако не се доближават до къщата, няма да им се случи нищо - отсече Морийн - Наблюдвай ги.

[Силвия Лотос]

Стефан имаше проблем със… съвестта. Колкото повече време минаваше, толкова повече го тормозеше мисълта за малкия Неро, затворен в къщата. Струваше му се странно, че не е го бе видял да излиза от там и това го тревожеше. Няколко пъти почти се решаваше да се промъкне в къщата и да провери дали момчето наистина е там, но в последния момент успяваше да се убеди, че това не го засяга… Въпреки това реши да застане близо до къщата и да я наблюдава, но без да влиза вътре. Изминаха няколко часа без да се случи нищо. Започнаха да го обземат мрачни мисли – Неро все пак беше живо същество и имаше нужда поне от храна и вода… А той не бе видял никой да му носи. Морийн не се виждаше никъде. Стефан въздъхна. Трябваше да провери, не можеше да остави нещата така. Той се приближи предпазливо към къщата и много внимателно се опита да отвори вратата със зъби. Дори не си бяха направили труда да я заключат… Това беше лош знак – явно Неро не беше в състояние да избяга… Отвътре не се чуваше никакъв шум и след кратко колебание, Стефан отвори широко и с усилие се провря през тясната врата, като я разшири без да иска. Предусещайки какво ще види вътре, той пристъпи няколко крачки в тъмното и издиша съвсем малко ледена мъгла. Не беше огън, но беше бяла и блестеше леко, достатъчно всъщност, за да види вътрешността на помещението. 

Гледката го шокира. Къщата бе пълна с множество каменни фигури, замръзнали в странни пози. Израженията им издаваха изненада или уплаха, а най-отпред Стефан видя фигурата на малко момченце с криле, което гледаше любопитно. Драконът седна на пода и къщата се разтресе. „Аз съм виновен…“ – помисли си той отчаяно – „Ако не бях такъв егоист…“. 

Но нямаше време да мисли още дълго, защото усети и нечие друго присъствие. Нямаше нужда да се обръща, защото вече се досещаше какво ще се случи. Какъв глупак беше… Но си го заслужаваше, защото беше предал доверието на приятелите си. Надяваше се само да не се опитат да ги спасяват. Той се обърна и усети нещо да шумоли зад гърба му. 

– Предполагам, че ти си Медуза? – каза той като се опита да прозвучи спокоен. Не получи отговор, а само усети силуета да се приближава към него. Последното, което можеше да направи беше да предупреди приятелите си да се откажат да ги спасяват. Защото той знаеше (и това го караше да се чувства още по-зле), че те ще опитат. 

Точно преди да бъде вкаменен стисна очи и изпрати мислената картина на вкаменения Неро на Хрофт. Знаеше, че той ще предаде посланието на Хаген, а той от своя страна на останалите. Надяваше с това да изкупи вината си. След това отвори очи и срещна погледа на Медуза. 

[Хаген Дългобрад]

Всичко се беше наредило, оставаше само да се спаси Неро и всичко да тръгне както преди, но нещо не му даваше спокойствие тази сутрин - дали защото корабът беше обгърнат от мъгла, или защото се подготвяше да проведе ритуал, чрез който Кристиан да върне спомените и силите на Алекс. Всичко започна да се обръща в главата му, крайниците му бавно изстиваха от напрежението. Преди да се усети вече беше седнал на палубата.

- Най-накрая се появи човечноста ти - помисли си Хрофт. Каква човечност, та той винаги си е бил такъв, какво ли толкова се бе променило според Хрофт? - Някога щеше да извършиш подобен ритуал за забавление, без да ти пука за последствията.
Какво толкова искаше Хрофт? Не стига, че Хаген не можеше да си събере мислите и обмисляше всички варианти, а и драконът му не го оставяше намира.
- Спри се най-накрая, не мога да мисля от тебе!
- Досадно е, нали така, но ти не реши да изключиш връзката... И на мен не ми харесва да ти слушам разсъжденията. Това-онова,  хайде стегни се! - това трябваше да чуе Хаген, за да се съвземе малко. Нещата почти бяха готови за ритуала за връщането на спомените и силите на Алекс, но как щчха да го върнат горе при боговете...
 - Алекс - извика Хаген - Искам да сключа сделка с теб.
 - Сделка? Каква сделка?
- Просто е. Искам само да ми помогнеш да спасим Неро.
- Добре. - отвърна Алекс и продължиха с приготовленията. Всичко вървеше по план, даже времето беше с тях, мъглата се беше вдигнала наоколо, чайки кръжаха около тях и даже във водата се виждаха игриви риби, които гонеха вълните. Това вдъхваше вяра на Хаген, че всичко ще е наред.
- После си взимам силите и ще си в безсъзнание за ивестно време - Данте припомняше нещата на Крис , какво ще стане след всичката използвана магия? - Може да не издържи тялото ти, но ще прибера искрата ти при мен докато се възстановиш.
- Дано да не се налага - шеговито и нервно отвърна Крис.
- Нека да започваме. Ти ще застанеш тук ти тук - разпределяше ги Хаген. Хрофт гледаше с недоумение какво се случва , но знаеше че господарят му е велик маг и няма да позволи на синът му да му се случи нещо. Да, беше мързелив, но с добро сърце. Всичко започно някак сякаш времето спря. Всички съзираха прашинките във въздуха как не потрепваха. Някаква сянка се проградваше измежду тях.
- Бъдете готови - повтаряше Хаген нервно - Не изпускай шанса, Крис . Само една възможност имаме и край с всичко познато. - Каква беше тази сянка, си мислеше Хрофт. Точно тогава Крис я хвана с едната си ръка, с другата извади кичура коса на Алекс (това е от пътуването му) прибави я към сянката и започна бавно да се приближава към Алекс. Точно преди всичко да приключи Хаген се разсея от мислите, които се появиха в главата на Хрофт, не бяха точно мисли, а някакъв образ и за момент Хаген загуби контрол над магията. Веднага се възстанови, но Данте беше изтощен. Дори за тази секунда Данте пое огромен товар, опитвайки се да задържи заклинанието, какво ли друго можеше да се очаква от един древен дракон? Всичко завърши с ярка светлина и Крис се озова на пода. Хаген също седеше безмълвно. Всички наобиколиха Крис и се опитаха да го свестят, но той не се събуждаше. Хрофт се приближи до Хаген.
- Какво се случи - гласът му беше загрижен.
- Неро - някаква буца се беше събрала в гърлото му и не можеше да изкаже това което беше видял.
- Какво за Неро, говори най-накрая - драконът беше изнервен вече.
 - Неро е мъртъв, Стефан също...
- Как така са мъртви?!
- Вкаменени са от Медуза. Ние се провалихме. - Хаген беше свел глава надолу.
- Не са мъртви - Алекс сложи ръка на рамото му. - Вкаменени са , но не са мъртви. 
- Как? - беше въпросът, който драконите извикаха в един глас.
- Няма да ги прибера при мен докато не ги спасите. Мога да ги поддържам в това състояни с години докато намерите лек.
- Но къде да го търсим?
- Не знам - въздъхна Алекс - Потърсете навсякъде, където може да срещнете древно писание, все някъде ще намерите отговорите. Те вече знаеха, кой къде ще търси без дори да си говорят. Хаген изпрати съобщение по гарван до Рин. Те с Илейн сигурно щяха да потърсят из старите библиотеки, заровени под пясъците. Хаген щеше да се върне в Шао-Маи да търси стари книги и да разпита приятелите си. Всичко беше решено. Походът се прекратяваше. Войната можеше да почака. Хаген се сбогува с всички и отвори портал към Шао-Маи, взе на ръце Крис и тръгна към портала. Драконите преминаха първи. В този момент Хаген си мислеше едно ново приключение започва. Щеше да се създаде суматоха в училището, защото никой не беше виждал дракон като Данте. Това накара Хаген да се усмихне  на всичкото лошо което стана.....