Post by Рин Ко'уен on Sept 24, 2015 20:31:04 GMT 2
Продължава от тук
Имаше нещо много хубаво в дирижаблите. Това, че летяха високо в небето. Така всеки можеше да посрещне слънцето. Бавно издигащо се от морето, от хоризонта. Дирижаблите бяха бавни, но именно това правеше гледките красиви. Вятър, мирис на море и безкрайност.
Може би да пътуваш с дракон беше по-хубаво, но не и за хората на земята. Хората, които можеха да летят само чрез изкуствени криле.
Пътуването с дирижабъл отнемаше поне ден-два, че и повече в зависимост от това къде искаш да стигнеш. Но с времето, когато всичко наоколо започваше малко по малко да пука от жега, Рин Ко'уен ставаше все по-щастлив. Сякаш забравяше всичко. Сякаш забравяше дори най-лошото. Дори за бъдещето.
Главно защото с Илейн... се прибираха у дома.
Дом. Неговият и нейният дом. Където слънцето опожаряваше пясъка. Странните хора, строгите ритуали, красивите, невъобразимо тъмни нощи с безброй звезди.
Всеки обичаше своя дом. Всеки откриваше своя дом като най-красив. Там ги чакаха много скъпи им същества. Тигърът им, домашният любимец. Орлите и соколите им. Лъвовете и пумите, свободно разхождащи се по улицата. Дори продавачите на килимчета, наргилета и възглавници. Бащите и майките и на двама им. Техният собствен дом - този на Илейн и на него самия... и така нататък.
Въпреки че имаха малко повече свободно време, Рин всъщност не разказваше на останалите за живота в Слънчевия град. Не искаше да им се натрапва. Те изглеждаха по-отпочинали и с малко повече настроение, но и той самият знаеше, че има много неща за обмисляне. Той ги отхвърляше, но не искаше да пречи на другите, ако се занимаваха с обмислянето им. Щяха сами да го питат, ако нещо ги интересуваше. А и той си имаше Илейн. Известно време двамата се забавляваха да говорят на своя диалект. Толкова топъл... толкова истински.
Никой по-специален не ги посрещна на слизане. Човек да си помисли, че след онези внушителни фигури, които ги отпратиха от Столицата, тук ще ги чака някой бог.
Но така беше по-добре. Още повече, че първоначалният шок от другата цивилизация беше достатъчно неприятен за незапознати. Имаше се предвид моментът, в който дирижабълът се спусна и потъна в истинска вълна от тропот и гласове. Като пазар. Като усилено дебатиране в някоя съдебна зала. Като... Слънчевия град.
- Трябва да си сложите нещо на главите - посъветва Рин останалите с изражение на човек, който сякаш им казваше "Повярвайте ми, може да не ви изглежда удобно, но ще ви спаси живота". Още беше малко рано, така че слънцето щеше да ги ожули здраво, ако не го бяха послушали. Самият червенокос, както и съпругата му, импровизираха с нещо като чалми от оранжевите шалове, които вечно носеха около кръста си. Ето за такива спешни случаи бяха идеални. А, да!
- И гледайте да покриете колкото се може по-голяма част от кожата си. Слънцето наистина е много силно.
Първият слънчев човек, който ги срещна беше... ами някакъв ходещ еквивалент на хелоуинско плашило от бял чаршаф. Тъй като градът беше предимно от ниски сгради и шареният пазар се виждаше лесно от всякъде, гледката навсякъде беше еднородна що се отнасяше до хората. Увити отгоре до долу. Посрещачът им не се впечатли особено от гостите на континента. Вероятно беше нормално тук да идват непознати търсачи на съкровища. Особено ако се имаше предвид каква гледка се откри към главната им дестинация - Пирамидите. Дори имената им не бяха поискани. Рин и Илейн бяха наемници, а щом наемници водеха чужденци в града, значи следваше да са се оправили с бюрократичните небивалици. Човекът в бяло само им се поклони за добре дошли и се оттегли с поклони назад. Странен начин за оттегляне все пак, но не и за червенокосите. (А явно слънчевите хора се разпознаваха въпреки външния еднакъв вид на всички тук, което си беше като за уважение).
- Ами сега? - Илейн знаеше отговора на въпроса си, но просто искаше да даде на останалите представа какво ще правят сега. С Рин вече го бяха обсъдили.
- Тук има много ханове и странноприемници, но са безумно скъпи, особено за чужденците, разбира се. - Рин се усмихна на Силвия, Хаген и Кристиан. Те май бяха впечатлени от неразборията на пазара в далечината. О, само да го видеха отблизо и довечера... Дали щеше да им хареса? - Вежливо ви каним в имението Ко'уен.
- Имението се състои от няколко главни дома. Тук, при големите родове, обикновено се процедира така, за да може семейството да е винаги заедно - откакто Илейн стъпи на родна земя, вероятно се чувстваше много щастлива. Затова беше склонна да спре да се заяжда за някои неща с магьосниците, както правеше от време на време досега. - Ще ви настаним в нашата част, докато всички си отпочинем. След това Рин ще отиде да съобщи, че сме се върнали... да, въпреки че всички вече ще знаят. Понеже сте чужденци, семейството ще гледа да спази всички традиции по посрещането ви, но това не бива да ви притеснява.
- Просто баща ми, господарят Ко'уен, ще иска специална среща както повелява добрия тон. - усмихна се Рин. - А точно той ни трябва. Той е един от хората, които могат да се счетат за "важни особи" в Слънчевия град. Да вървим, преди да се опечем.
- Искате ли лампа?! Не се чупи! - това беше един много находчив нисичък човечец, който беше нарамил хиляди от своите лампи на гръб и както ги намери, така и не ги остави. Рин и Илейн не го изгониха, защото това само щеше да го накара да отиде да доведе приятелите си амбулантни търговци за отмъщение. Така или иначе човечецът се махна, когато пътниците от дирижабъла успяха да се доберат до квартала на наемниците. Проблемът на търговеца беше, че предимно увещаваше клиентите си на диалект.
"Имение" в Слънчевия град означаваше внушителна сграда с бял или жълт цвят, с розови и други многоцветни камъни, с огромна градина, поне на два етажа. Двата етажа бяха нещо внушително за града, защото хората тук по принцип не си правеха труда да вдигат толкова високи сгради. А дори и в именията обикновено всичко по-важно и красиво беше дълбоко под земята. Слънчевият град беше град на дупки. Но пък... хладни, красиви и впечатляващи дупки, поне според Рин.
Двамата с Илейн поканиха гостите си в своето имение, което се намираше най в ляво, което говореше за това, че е най-ново. Не се отличаваше от останалите три сгради от комплекса. Влизаше се в просторно помещение с плочи от гранит за под. Веднага се усещаше, че тук може да се диша. Имаше езеро и малко растителност в ъгъла. Огромен тигър, който скочи върху Рин и уплаши Силвия, докато не успяха да я убедят, че не е месояден... или поне не яде човекоподобни същества. Имаше вити стълбища надолу и нагоре, врати с интересни фрески. Щеше да изглежда голо, ако не бяха четирите зарадвани прислужници и един иконом. Но все пак ставаше дума за антре.
Гостните стаи бяха под земята, точно както и господарските, и прислужническите. Всичко беше под земята, но все пак по някакъв магичен начин хората успяваха да ги държат светли и хладни едновременно. Нямаше следа от тежки и неудобни мебели. По-скоро изобилие от възглавници, легло, което може би щеше да се счупи под някой по-едър, малки гардеробчета и много пана и фрески по стените. Все пак тук, в Слънчевия град, това се смяташе за невероятен лукс. А Рин и Илейн може би го предпочитаха пред безброй много други неща.
Трябваше да мине цял ден, докато главата на рода приеме да види гостите от чуждите земи. Не, че искаше да прояви грубост с това, макар че Илейн се страхуваше другите да не го възприемат по този начин. Господарят Ко'уен просто даваше време на всички да се отпуснат от напрежението, което ги беше сковало. Беше ги оставил на всеотдайните готвачи, чистачи, шивачи и какво ли още не, което представляваха прислужниците в този безкраен лабиринт от стаи на наемническото имение.
Имаше доста котки и много птици, както и безкрайно много вода, като за пустиня... и книги, и оръжия навсякъде, специално тук, където живееха Рин и Илейн. Те показаха почти всичките си колекции от интересни артефакти и спомени.
Когато дойде време - беше вече привечер и Рин беше казал на всички да дойдат при входа - червенокосият хвана за ръка съпругата си и кимна към изхода и ги повече към другото идентично имение. Господарят Ко'уен... или по-точно бащата на Рин... ги очакваше. Добре, че не беше свикал цялото семейство по този повод.
Още на входа ги посрещна още по-голяма армия от прислужнички. Тук те носеха предимно бели рокли и бяха или червенокоси или с гарваново черна коса, но иначе сякаш си приличаха. Покланяха се, когато минеш покрай тях, макар че Рин им беше казал да не притесняват гостите още първия път.
Минавайки покрай тях, сякаш изглеждаха като... някакви всемогъщи владетели сред простолюдието. Рин въздъхна мислено. Така си беше у дома, всеки път...
Влязоха в помещение, напълно идентично с това в съседната сграда. Всичко трябваше да е в един стил, за да не бъде главоблъсканица. Но освен продължаващите да се точат прислужници, тук ги чакаше още някой, както беше обещал. Стоеше кротко горе на стълбите. Явно много обичаше древните изисквания от типа "изглеждай внушително, когато посрещаш гости"... Истината беше, че просто обичаше традицията. Затова Рин и Илейн му се поклониха според същата тази традиция...
Макар че Илейн не задържа поклона повече от нужното приемливо и изтича да се хвърли на врата на водача на фамилията. Това предизвика усмивката му. Странно нещо като за човек с вълче изражение.