На лов за хищници.

[Саломе]

Слънцето бе започнало мързеливо да се спуска от зенита си, когато Саломе пристигна на уговореното място. Последните две седмици беше прекарала в издирване на наемническата банда, чието име бе изкопчила от Янтар. Пустинните вълци. Колко оригинално. След разправии с един от лакеите му, Саломе си бе уредила среща със самия лидер на бандата - Даро Мълниената ръка. Когато бе попитала за звучния прякор на Даро, наемниците с възторг й бяха споделили легендата за Даро, моряка ухапан от Кракен, по чудо оцелял за да разкаже за случилото се. Той с гордост носил подаръка, който Кракенът му е оставил - белези във формата на мълния обсипани по дължината на ръката му. Саломе просто бе изсумтяла. Въпреки че легендата за Белязаните бе сред любимите на всеки амбициран наемник, тя не вярваше, че реално някои може да оцелее ухапването на Кракена. Ръката трябваше да я срещне тук, по средата на пустинната пустош, за да премери уменията й. Ако останеше доволен, щеше да я приеме в редиците на бандата си. Той явно закъсняваше, или пък тя бе подранила.

Саломе се огледа. В далечината зад нея се мяркаха очертанията на Слънчевия град, изкривени от маранята; в останалите три посоки - пясъчни дюни и..нищо друго. Оттук не можеше да различи силуета на Янтар, но усещаше погледа му на тила си. Идваше й да изпухти. Не разбираше защо винаги, винаги трябва да я преследва. Каквато и изкривена привързаност да изпитваше към него, досадата от присъствието му, дори така, като нейна сянка, надделяваше. И все пак..мисълта, че бе толкова близо до Йоан, че ако успее тук, съвсем скоро той може да е в ръцете й, би трябвало да я радва, а я изпълваше с безпокойство и неприязън, сякаш нещо стържеше вътрешностите й неотстъпчиво. Не искаше да си признае, но фактът, че не бе сама й носеше някаква утеха.

Движение някъде отдясно привлече вниманието й - три фигури се приближаваха към нея. Когато наближиха, тя разпозна този в средата по белите ивици, спускащи се по ръката му - Даро Мълниената ръка. Наемническият лидер имаше внушително телосложение - висок близо метър и деветдесет, а само едната му ръка бе широка почти колкото талията й. На пояса му бяха привързани две брадви. Ръката бе придружен от двама по-дребни мъже - единият бе мургав и чернокос като самия Даро, с разликата, че косата му се спускаше до раменете, а другият беше рижав и по-бледолик. Като застанаха пред нея, и двамата "подпряха" ръка на дръжките на сабите си заплашително. Бодигарди. Чудесно. Ръката се усмихна мазно и я заговори.
- Извиня'ай за забавянето, трябваше да се..погрижим за един проблем. Та, аз съм главата на Пустинните вълци, викат ми Даро Мълниената ръка, - казвайки това, той се извъртя леко надясно, сякаш да насочи вниманието към белезите на ръката си, - а т'ва са мойте момчета, Фен и Марик. - Когато спомена името му, рижавият, Марик, се намуси. - А твоето име.. май ми убягна. - Ръката се вгледа в нея с очакване.
- Алета. - Името й дойде на езика с лекота; измислените персонажи не й бяха нещо непознато.
- Ъ-ъ, да, разбира се. Ами, приятно ми е, Алета. - Даро протегна белязаната си ръка, сякаш очакваше тя да се хване на най-долния разбойнически номер от тази страна на Пустинята. Когато Саломе не помръдна да хване ръката му, той просто се изкиска. - Хе-хех, умно момиче. С тебе май ще се разбираме чудесно.
Саломе се отпусна, всичко вървеше по план. Съвсем скоро щеше да е една крачка по-близо до Йоан. Но тогава.. Ръката се приближи до нея, гледаше я втренчено, сякаш се опитваше да открие нещо в чертите на лицето й, нещо.. 'О, не.' Саломе проклина боговете и пристъпи назад, сграбчвайки дръжката на камата си. Знаеше какво щеше да последва.
- Ти.. Ти! Ти си тя! Ти си нея! - Разгневен, Ръката сякаш светкавично грабна брадвите си, а останалите Вълци последваха примера му.
Беше в безизходица - числено я превъзхождаха, а не можеше да ги надбяга с пясъка до глезените й. 'По дяволите, Янтар…' Не й се искаше да го приеме, но доведеният й брат бе единствената й надежда.

[Янтар]

Защо ли изобщо си беше отворил устата? Защо се беше поддал? Знаеше много добре какво ще направи Саломе ако ѝ даде и зрънце информация и въпреки това го беше направил. Глупак. Пълен малоумник. 

Следеше я отдалеч, макар и да му се искаше да има по-късо разстояние за пробягване, в случай че нещата тръгнеха на зле. Слънцето все още беше силно и дори светлият ленен шал около главата му не беше от особена помощ. Но пък поне щеше да скрие издайническата коса и лицето му при нужда. Щом стигнаха мястото на срещата, Янтар се сниши сред дюните и се заоглежда. Не след дълго забеляза това, което търсеше и се прилепи плътно към горещия пясък. Тримата наемници го подминаха на десетина метра без признаци да са го забелязали и той бавно припълзя откъм гърбовете им, за да се увери, че това ще остане така.

Не чуваше за какво говори Ръката, но гласът му долетя с типичния си мазен, самодоволен тон и той потръпна. Всяко мускулче в тялото му беше напрегнато в готовност, но избързаше ли, всичко щеше да се обърка. Тогава го усети. Внезапно напрегнато затишие. Промяна в настроението. Тръпка. Хлад.

Янтар скочи на крака и се втурна в спринт още преди да чуе дивия вик на Даро. Звукът от стъпките му, приглушени от пясъка, твърде късно достигна ушите на Пясъчните вълци. Дръжката на меча се стовари тежко в тила на едрия им предводител и той се олюля и падна на коляно. Янтар светкавично се преметна през гърба му, разминавайки се на косъм с острието на червенокосия, и се изправи между наемниците и сестра си. Мигновено му се наложи да отбегне втори замах, да парира трети и, така разконцентриран, изобщо не осъзна кога Даро Мълниената ръка се бе окопитил и срещна масивен юмрук право с носа си. За няколко секунди му причерня и единствените мисли, които умът му успяваше да регистрира бяха бързо усилващата се болка и нейното име.

- Саломе... – успя да измънка задавено и когато пак виждаше осъзна, че се намира на земята. Над него се извисяваха тримата разярени наемници, а Саломе не беше в полезрението му. Този факт изпълни тялото му с някаква неистова паника, която като че ли завзе рефлексите му. Двете му ръце стиснаха по една шепа пясък и ги метнаха в лицата на нападателите му с далеч не грациозно, но пък ефективно движение. Претърколи се обратно на краката си с леко олюляване и погледът му зашари трескаво. Откри я все още зад себе си, с извадена кама.

- Какво правиш?! – гласът му прозвуча дрезгаво. Сграбчи я за китката и рязко я дръпна в спринт обратно към града. Зад тях наемниците се бяха съвзели и крещяха един през друг. Една от брадвите на Даро профуча твърде близо и Янтар се опита да ускори още повече. Само да стигнеха града щяха да са в безопасност. Усещаше как шалът пред лицето му постепенно се напоява с кръв.

Не помнеше как пробягаха разстоянието. Помнеше единствено заплашителните викове зад себе си, болката, разляла се по цялото му лице, усещането за безкрайност и непосилност...и тънката китка, здраво стисната в дланта му. Щом стигнаха града не беше трудно да се изплъзнат из малките улички. Янтар бе свалил шала и го бе притиснал към счупения си нос, но нито за миг не пусна ръката ѝ. 

След известно време се престрашиха да се върнат у дома. Даро познаваше лицето на Саломе, но не знаеше къде живее. Все още не. Чак като прекрачи прага Янтар отпусна захвата си и се свлече изтощен на земята. 

[Саломе]

Беше бясна. Толкова близо до целта и...
Бягството им беше мъгла. Не бе могла да реагира на случващото се и в следващия момент бяха попаднали сред шумотевицата на Слънчевия град. Докато се лутаха из уличките на града цялата се тресеше от яд. Яростта й само се разрастваше колкото по-ясно осъзнаваше, че единствената им следа бе довела до задънена улица. Искаше да хване Янтар и да го удуши, да си изкара всичко на него; как, как се бе провалила, беше толкова сигурна, че ще успее, усещаше, усещаше кожата на Йоан под ноктите си, чуваше сподавените му викове, плача му, докато изтръгва сърцето от гърдите му, можеше да вкуси кръвта му на устните си, сензацията претоварваше всичките й сетива, бе задушаваща, заслепяваща, трябваше да се вкопчи в ръката на Янтар, докато я влачеше из сенките, за да не припадне.

Когато стигнаха вкъщи чувството бе утихнало значително. Все още трепереше от разярение, но вече можеше да мисли трезво. Домът им бе скромна едноетажна постройка в един от по-бедните квартали на града. Когато влязоха, Саломе почти моментално се свлече на любимото си тюркоазено кресло, забутано в единия ъгъл на дребното помещение. Единственият останал спомен от предишния й живот. Саломе знаеше, че бе въпрос на време Вълците да потропат на вратата и колкото по-скоро се изнижеха от града, толкова по-добре. Но имаше нужда от информация. Информация, до която вече нямаше как да се добере. Не можеше това да е края, не можеше да се откаже от последната улика, последното, което я свързваше с целта й. И тогава й хрумна точно какво трябва да направи. Затърси Янтар с поглед, яростта й постепенно изместена от решителност..и го намери свлечен на земята от изтощение. Неволно изръмжа от раздразнение, но тогава усети, че и тя бе не по-малко уморена. Колкото и да не й се искаше, планът й трябваше да почака. Клепачите й почнаха да се затварят против волята й и съвсем скоро бе заспала.

---

Сънят й бе неспокоен, обсипан с накъсани и хаотични сънища. В един бе малко дете, изгубено в безкраен лабиринт. Стените бяха лилави и обсипани с очи, и накъдето и да се затичаше се препречваха на пътя й. Лута се безцелно сякаш векове, докато не осъзна, че никога, никога няма да я пуснат. Черните зеници се взираха в нея, сякаш искаха да я погълнат, и скоро започна да усеща, че губи разума си. Свлече се на земята, закри очите си с ръце и закрещя, докато не остана глас в гърлото й.

Когато отвори очи, всичко бе изчезнало. Вече не беше дете, а младо момиче, и седеше на ръба на скала. Под краката й се простираше безкрайна пустиня, а някъде в далечината се рееше дракон. Сякаш усетил присъствието й, той се бе приближил към нея с грациозни и сякаш безусилни движения. Черното му тяло бе изпъстрено със златисти люспи, сякаш самото Слънце се беше докоснало до него. Саломе можеше да усети душата му в душата си, мислите му се сливаха с нейните, и когато се обърна да я погледне с едното си зелено око, тя вече бе повече дракон, отколкото човек.
- Какво си ти? - попита тя, без дори да отваря уста.
- Аз съм твоето аз, - женски глас отекна в мислите й, - ти си моето ти. Ще ме последваш ли?
- Но аз.. не мога да летя.
- Огледай се. Зад теб няма нищо, освен пустиня. Пред теб няма нищо, освен пустиня. Единственото избавление е в Небесата.
- Какво трябва да направя?
Драконът се изви изящно, сякаш я приканваше да го последва.
- Трябва само да скочиш.
Дълбоко в душата си усещаше Истината на другото си аз. Вече бе забравила всичко човешко; страхът, както и останалите чувства, бяха се превърнали в далечен спомен. Тя се изправи, затвори очи и скочи. Не последва нищо.

В следващия сън бе кралица. Седеше на трон, излят от злато, носеше златни накити и корона, а драконът лежеше свит в краката й. В скута си държеше златна чиния, в чинията - отсечената глава на Йоан. Слуги се редуваха да пълнят с кръвта му златен бокал, от който тя отпиваше с наслада. Златните стени на двореца й се смееха.

---

Когато се събуди вече беше вечер, а Янтар стоеше и я гледаше. Тя скочи на крака.
- Защо по дяволите не ме събуди?! Нямаме никакво време за губене!
Той извърна поглед.
- Не исках да те притеснявам.
- Не исках да те..Не искал да ме притеснява! Даро и всичките му псета са по петите ни, а ти стоиш и чакаш да се събудя! - Хвана го за раменете и го разтърси. Глупак. - Слушай, аз нямам намерение да се разкарвам оттук, преди да съм изтръгнала всяко късче информация за Йоан, което Ръката е стаил в малкото си мозъче, и тъй като ти провали всичко, ти ще си този, който ще ми я предостави.
Янтар застина, сякаш знаеше точно какво ще последва. Нямаше значение. Тя знаеше, че той ще изпълни всичко, което пожелае.
- Погледни ме, Янтар. Ти си виновен. Още сега ще отидеш и ще отвлечеш един от Вълците, ако трябва самия Даро, не ме интересува как ще го направиш, но ако до сутринта не знам точно в коя миша дупка се е завряло шибаното копеле, ще съм много, много ядосана. Разбираш ли? - Хвана лицето му и го извърна, докато погледите им не се пресякоха.
Янтар отблъсна ръката й.
- Ти си се побъркала.

[Янтар]

Утринното слънце огряваше прословутия пазар на Слънчевия град, но Янтар не усещаше топлината му. Нито чуваше стотиците гласове, нито виждаше шарените сергии. Очите му бяха втренчени празно в медната коса на крачещата пред него Саломе и той я следваше някак механично. 

Предната вечер беше пълна каша в главата му. Беше открил Марик. Червенокосият. Марик изглежда търсеше тъкмо него, но май изобщо не се беше подготвил да го намери зад себе си и въоръжен. Беше го довлякъл при Саломе, която...която...целият разпит беше мъгла. Помнеше само, че някак го накара да пее без изобщо да го докосне и с пръст. И после...

- Добре. Това ми трябваше. Янтар, убий го. Не ни трябва онова говедо Даро да знае къде сме и къде отиваме.

Това, което последва, се редеше в паметта му на накъсани парченца от противоречащи си емоции. Не искаше да се стига дотук. Всичко твърде бързо беше излязло извън контрол. Ако само си беше държал езика зад зъбите, ако просто беше устоял. Саломе нямаше да е в опасност, Марик щеше все още да дреме до празната си чаша и после щеше да се събуди, със страшно главоболие, но все пак да се събуди...

- Съжалявам... - беше казал най-накрая - ...толкова съжалявам...

Изведнъж усети, че цялото му тяло се тресе и той стисна юмруци и клепачи, за да го спре. Щом отвори очи осъзна, че бяха спряли пред съвсем малка и доста невзрачна сергия. По навеса и стените висяха всевъзможни билки и джунджурии, някои от тях дори леко притеснителни на вид. На тезгяха се подвизаваха още странни предмети, сред които един голям буркан пълен с малки мариновани гущери и върху него – доста едра препарирана птица, която той смътно разпозна като сова. Изглеждаше толкова жива, че можеше да се закълне, че ей сега ще помръдне. В следващия момент главата на птицата се завъртя към него и тя изкряска, което почти успя да му докара сърдечен удар. Иззад лекото перденце в задната част на сергията се чу издрънчаване и изненадано възклицание. След още малко шумолене единият ъгъл на пердето се дръпна в страни и на негово място изникна луничаво лице оградено от буйна рижава коса.

- Само момент, ей сегичка ще дойда! Не се притеснявайте от Албус, ако не пипате нищо няма и да ви погледне.

Главата отново се скри и Янтар обърна поглед към птицата на име Албус, която се беше втренчила в него изпитателно. След малко притежателката на главата се върна, този път в цял ръст. Беше нисичка, облечена в практична тъмнозелена рокля с навити ръкави и позацапана престилка. Косата ѝ се спускаше до кръста и подскачаше като пружина при всяка крачка, а на лицето ѝ грееше лъчезарна усмивка.

- Добро утро! Простете за забавянето, с какво мога да помогна? – момичето насочи поглед първо към Саломе, след това към него и обратно. Нещо в очите ѝ му се стори странно и при по-внимателно вглеждане установи, че едното беше зелено, а другото – синьо.

- Няма никакъв проблем, не бързаме! – побърза да отговори Саломе с най-дружелюбния глас на света, изведнъж широко усмихната. Това подейства на Янтар като шкурка по нервите – Вие ли сте Гуен?

Това им беше казал Марик. Билкарка на име Гуен. Тя ще знае повече.

- Да, така се казвам. Някой ви е пратил? Да не сте наети да доставите нечия поръчка? – полюбопитства тя, все така усмихната, а погледът ѝ се плъзна по облеклото на Янтар.

- О! Не, не сме наемници. Търсим един човек. Негов приятел ни каза, че може и да знаете нещо? – умолителната нотка в гласа на Саломе звучеше досущ като искрена – Виждате ли, той ми е брат и не съм го виждала откакто бях на десет. Много ми се иска отново да се срещнем.

- Хм...Е, ще се радвам да помогна, ако е такъв случая – отвърна билкарката, този път вперила поглед в лицето на Янтар замислено. То не трепна.

- О, толкова се радвам! – Саломе почти се беше просълзила, а на Янтар вече му се гадеше – Казва се Йоан. Висок, чернокос, със сиви очи... – тя млъкна, придоби тъжно изражение и погледна надолу - ...и...съжалявам, ще ми се да знаех как изглежда лицето му сега. Беше толкова отдавна...

Гуен побърза да постави ръцете си на раменете ѝ в успокоителен жест. Янтар се направи, че разглежда снопа птичи черепи, висящ край главата му, за да не види изражението му. Албус не откъсваше огромните си зловещи очи от него.

- Мисля, че се досещам за кого става дума – Гуен се отдръпна от Саломе и измъкна някакво доста оръфано тефтерче, което тръгна да прелиства – Да, ето я. Специална поръчка. Този твой Йоан беше дошъл да я прибере. Спомена, че трябва да я достави в магьосническата академия, много било важно. 

Лицето на Саломе грейна. Нещо го жегна дълбоко в гърдите. Как му се щеше винаги да е такава. Наистина да е такава. Но тази част от нея отдавна бе заличена от Йоан...

- А знаете ли каква е била поръчката? Може би ако не го намерим там някой ще знае къде е отишъл човекът, който я е доставил.

Момичето се поколеба и се вгледа дълго и внимателно в лицето ѝ. След това и в това на Янтар. Но той отново бе приел напълно неутрално изражение, а Саломе изглеждаше толкова невинна и отчаяна, че най-накрая се реши.

- Ами...Беше древен артефакт. Намерен в пирамидите. Амулет на Сфинкса, намерени са само четири такива. Но не знам какви свойства би трябвало да притежава. Мисля, че няма и да ви се наложи да знаете и това.

Саломе с горещи благодарности се протегна през тезгяха, хвърляйки ръцете си около врата на момичето и придърпвайки го в непохватна прегръдка. Албус реагира на това като плясна сърдито с криле и издаде силен недоволен звук, което лесно убеди Саломе да я освободи. Благодари още веднъж и се отправи по обратния път. Янтар понечи да я последва, но усети, че някой го е хванал за китката. Обърна се към Гуен. Тя го гледаше в очите многозначително. Обърна дланта му и постави в нея малко гладко парче кехлибар.

- Бъди разумен. И се пази.

[Силвия Лотос]

Клаус гледаше изпитателно двамата мистериозни младежи. Е, не бяха съвсем непознати за него - вече ги беше срещал по няколко незначителни поводи, но те всеки път много внимаваха да издадат нищо за себе си. Циклопът имаше опит с такива хора и предполагаше, че се занимават с незаконни дейности. Но кой ли бе той да ги съди, след като от години използваше ясновидските си дарби, за да мами жителите на Слънчевия континент и да взема спестяванията им. Разбира се, че не чувстваше вина за това - той се изживяваше като учен, изпреварил своето време и вечер успокояваше съвестта си с това, че влагаше парите за да финансира проучванията си... 

И сега дори не се поколеба да се притече на помощ на двамата млади наемници, които сами потърсиха услугите му. Не го интересуваше с какво се занимават или в какво са се забъркали, а само, че му предлагаха малка сума магелани и... благоразположението си. Клаус беше научил, че да имаш познанства и приятелства сред различни социални и расови групи в Алмирия е ключът към свободата никой да не се меси в работата ти и хората около теб да си затварят очите за някои твои особености в подходящия момент. Винаги бе притежавал способността да преценява кои приятелства са му ценни и още отначало усещаше, че двамата наемници могат да му помогнат вбъдеще.

При това тяхното желание не беше особено сложно за изпъление - да напуснат незабелязано Слънчевия континент.

– Никой не трябва да знае накъде сме тръгнали, това е от особена важност - беше подчертал светлокосият младеж.

– Разбира се, подчерта циклопът тогава - Мога да ви помогна.

Ето сега двамата наемници седяха в неговия "кабинет", където обикновено приемаше наивниците, желаещи да научат своето бъдеще.

– Това са ви билетите за дирижабъла в полунощ. Почти всички вземат предишния по залез, така че пътуването ще струва по-евтино. Капитанът ми е стар познайник и ще ви скрие незабелязано в неговата кабина.

– А ако проговори? - попита подозрително младата жена - Ако ни издаде на някого срещу... съответната сума, да кажем.

– Уверявам ви, че и Алмирската инквизиция от второто хилядолетие не би могла да го накара да ви предаде - каза Клаус. Той знаеше, че звучи много уверено и че най-вероятно двамата му гости ще му повярват. Той не лъжеше за такива неща - капитанът на дирижабъла му дължеше живота си, а това не можеше да бъде откупено с магелани.

Двамата наемници обсъдиха нещо безгласно и явно решиха да му се доверят, защото метнаха кесия с монети пред него.

* * *

Няколко часа по-късно навън бе тихо и тъмно като в рог. Три закачулени фигури се насочиха към приземения на пристанището дирижабъл. Половин час по-късно само едната се върна по обратния път. Клаус така и не попита младежите каква работа имат в Шао-Маи... а и всъщност беше научил, че понякога бе по-добре да не научава някои подробности. Циклопът изчака скрит зад една отдалечена скала да види излитащия дирижабъл и чак тогава се насочи обратно към града.


Продължава тук.