Алмирският съвет

[Илейн Ко'уен]

Илейн започна да се бори с отвратителното създание от пипала и паяжини още когато усети, че то я грабва и завлича навътре в гората. Не можа да извика, но ясно видя как Рин се втурна след нея почти в същия миг. Понякога усетът на съпруга й за такива неща беше невероятен. Тя също трябваше да се сети, че е възможно, но…

Съществото я дръпна нагоре. А може и да не беше същество, а самата гора, самите дървета. Тъмнината започваше да я обърква вече, но виждаше ясно медальоните и амулетите си, които бяха започнали да светят ярко. Черна магия… Някъде под нея подобни мънички звездички, носени от Рин, започнаха упорито да се катерят в нейна посока. Странно, как ли гората не нападаше него? Е, сигурно тя не можеше да види от ъгъла, в който се намираше.

Не, че не се бореше, напротив. Една от камите й беше вече избита, но това съвсем не беше всичко, което притежаваше.

Нещо студено и гнусно сякаш мина съвсем, съвсем близо до главата й. Отвратително! Сега пък какво?! Една от камите, които беше изпуснала, прелетя близо до ухото й и вероятно рани нещо, защото то изпищя с много, ама много неприятен звук. 

- Рин! – най-сетне успя да освободи устата си от тъпите корени. Някъде не много далеч като че ли се разрази битка. Другите също ли бяха нападнати? Тя успешно успя да отблъсне… какво беше това?!

- Не се филмирай – червенокосият й съпруг изведнъж се озова почти до лицето й. Истински ли беше? Малко изподраскан и разкървавен, но май си беше той, да. – В гробниците си виждала къде-къде по ужасни неща. Само не гледай нагоре.

- С много пипала ли е?

- Ако ги броиш като крака…

- Пръстенът!

- Не сега. Нека ги използваме когато не ни остане абсолютно никакъв друг изход. Засега заплахата не е чак толкова голяма. Предполагам, че другите имат повече проблеми. – земята се разтресе, паяжините се свлякоха надолу и Рин беше принуден да се пусне от клона, на който вероятно беше висял. Тя поне усети свобода за краката си. Той беше прерязал лианите.

Илейн имаше навика в такива моменти да не се подчинява много на Рин. Това доста често и ако не и винаги й докарваше допълнителни проблеми и главоболия, но тя съжаляваше чак после и никога не си взимаше забележка. Когато съпругът й освободи едната й ръка от хваналото я пипалото на чудовището, тя се съсредоточи и я вдигна като все така си висеше (за другата ръка хваната от чудовището).

- Опитай се да ме хванеш.

- А?! И…

- Хвани ме!

Ярката светлина от пръстена заслепи даже й съпруга й, който тя така мило не предупреди. Нямаше нито време, нито желание от една страна, защото той със сигурност нямаше да одобри плана й. Както никога обаче това, което си беше наумила, постигна успех. Не пълен, тъй като тя падаше надолу и дори нямаше един грапав и прогнил клон, за който да се хване. Тъмните и пропити с черна магия израстъци от дърветата не очакваха светлината да ги опари толкова изведнъж и се бяха отдръпнали. Да, и Рин заедно с тях… заслепен и безпомощен. Надяваше се да не го наранят!

Разстоянието до земята не я плашеше, тъй като й се беше налагало безброй пъти да скача в какви ли не дупки и дори пропасти и със сигурност можеше да стигне достатъчно бързо до Рин щом само достигне земята и се претърколи два-три пъти.

Рейли обаче не мислеше така, което беше изключително мило от негова страна и успя много да я зарадва като я улови във въздуха и я снесе долу.

- Благодаря ти! – той й се усмихна толкова мило! От толкова близо беше още по-красив, макар че имаше нещо подобно на катран около устата си. Когато я остави на земята обаче джентълменски го изтри с кърпичка.

Ако й беше дадена възможност щеше да му каже още нещо, но Рин вече беше слязъл. А и земята започна да се тресе ужасно силно. Тя ужасено… добре де, не чак толкова ужасено, хвана Рейли за ръкава. Какво, страх я беше! Пък и стана изключително тъмно. После се чу глас. Дълбок глас. Много гласове. И двамата с Рин настръхнаха.

- Да нападаме гората? – Рин повдигна тънка вежда в стил „тук нещо не е наред”.

Е, сигурно онова или онези не говореха на тях. Поне им даваха представа къде се намират другите, ако имаше изобщо посоки в този черен свят.

- Може би пазителите нямат предвид точно вас, а тенгу и Черното присъствие. – това беше предположение на Рейли, което Илейн прие без никакво съмнение.

- Ти всъщност какво беше правил? – тя визираше бившия катран около устата му. Дракулакът се усмихна вежливо.

- Изядох част от черното сърце на гората, Илейн. Мисля, че това събуди поне един от пазителите. Не, че съм искал да наруша съня им, разбира се. А може и причината за появата им изобщо да не съм аз. Защо не отидем при приятелите ви?

- Ти също си наш приятел, Рейли. –това го каза Рин. Рин! Черното да не го беше побъркало? Май нещо… Изглеждаше толкова искрен! Чак Рейли му се опули за секунда и половина.

- Нека обсъдим това, когато излезем здрави и невредими. Заинтересува ме. Другите са ей там.

- Спомена някакви пазители? – дракулакът много бързо беше решил да ги води натам, накъдето беше решил. Така де, към останалите от групата. Рин не се поколеба дълго, преди да го последва.

- О, дълга история – онзи не се обърна да ги погледне, вероятно защото се беше съсредоточил в това да намира път сред тъмната мъгла, която се стелеше наоколо. Или излизаше направо от земята. – Всяка гора си има свои пазители, всички го знаят. Лошото е, че го знае и вашето Черно присъствие, както и неговите подчинени.

- Значи това, което търсим, може да е искало тези пазители, или? Я чакай малко, сърцето на гората по логика не е ли някой от пазителите на гората? Изял си някой от пазителите?!

- Глупости. – но го каза доста спокойно с тон на невинен посетител на континента с туристическа цел – Равновесието, не ви ли говорих за него?

Той се закова на място изведнъж до следващия храст. Кимна към полянката отвъд. Вероятно имаше някаква полянка.

- Не ви съветвам да обсъждате тези неща с пазителите, обаче. Онези, там горе… о, може пък вие да не ги виждате от тъмнината, няма значение. Те и без това ни следват от самото начало, въпросът е да не им се подчинявате. Роботът иззад храстите е на ваша страна. – което докара веднагическа презрителна физиономия на Рин въпреки добрата новина – А за двойниците на вашите приятели не отговарям. Невинен съм. Но истинските са живи… мисля.

[Хаген Дългобрад]

Хаген следеше всичко отблизо. Tова, което всички мислеха за него, беше една проста марионетка, която беше създадена от един алвон преди време. Вярно, трябваше му време да се смени и да може да убеди всички, че е той, но това беше друго нещо. Трябваше му време да разбере какво всъщност може Таген.

Бяха се появили така наречените пазители. Никой не беше ги виждал на живо, Хаген беше чел само за тях в една дебела и забравена книга. Те представляха нещо като дракони - единият беше тъмнозелен, другият кафеникав. Двамата пазители винаги се въртяха един до друг, все едно бяха инг и янг. Хаген се замисли, че даже в книгата, която беше чел, те самите бяха описвани в бяло и черно. Сега като ги видя се убеди, че всичко това е разказ - не приличаха въобще на описанието в книгата. Дваамата пазители нямаха очи, което малко озадачи Хаген. Явно чувстваха всичко чрез гората. На външен вид телата им бяха гладки без остри шипове, дори краката им едвам се забелязваха.

- Нападате гората и още как! Всичко видяхме ние - отговориха гръмогласно пазителите.

- Не е вярно, та ние само се защитавахме! - остговори алвоната.

- Защитавали сте се от кого? - Силвия посочи Таген, който стоеше като скала. - От него.
- Това е просто един вид защита на гората. Избира най-силният от нападателите и сътворява негово копие, което да се справи със заплахата. Неговата сила идва от гората.- Таген само се усмихна.

- Не смяташ ли да се покажеш най-накрая? - погледна в посоката на Хаген. Нямаше избор освен да се покаже, че е добре, а легналото тяло беше просто марионетка. Силвия не знаеше какво да каже.

- Ако вие не сте нападателите, докажете го в дуел.- Таген направи крачка напред. Хаген го последва. - Успееш ли да го победиш, винаги ще те закриля в гората, но загубиш ли, ще те взема за пазител тук. Никога повече няма да видиш слънце.- Хаген се поклони на древните пазители и застана в бойна готовност срещу Тагена. - Нека дуелът да започне.- Таген веднага започна да изрича заклинание , което изведнъж секна.

- Знаех, че ще се хванеш на марионетката ми, затова направих нещо много просто комбинация от заклинания, а времето което ми беше нужно ми го спечелиха пазителите. В момента си в пълен мрак.- Хаген не знаеше защо му говори, той нито чуваше нито виждаше, беше загубил всичките си сетива и можеше да усети само болката, ако Хаген реши да го нарани.- Това смяташе ли се за победа?

- Така да бъде, млади магьоснико. Това ще е победа за вас, която ни доказва, че сте чисти пред гората, но - двете дракончета се завъртяха около Хаген. Всичко светна в бяла и топла светлина.- Сега ще виждаш всичко. Всичко случващо се в гората, докато не изпълните мисията си. Относно тъмното присъствие... Ние ще сме наблизо ако ви потрябваме. Таген ще води битката от наше име, но все пак нека да се запозная с приятелите ви, или по скоро с младата алвона, която има хиляди въпроси и смята да ме убеди да помогна. Давай ще отговоря на всичките ти въпроси.

Хаген не знаеше какво ще пита, но знаеше че всичко си има цена. Вярно, това беше гората на познанието, но никой нищо не дава даром. На това беше се научил от дългите години на пътуване.

[Силвия Лотос]

Силвия наистина беше впечатлена. Само беше чела за Пазителите на гората,  но досега си ги представяше много по-големи и страховити, въпреки илюстрациите. Всъщност създанията (дракони ли бяха?) изглеждаха доста симпатични и грациозни. По време на разговора с Хаген, бяха променили и дълбокия си глас и сега той звучеше по-спокоен със съвсем леко ехо. Освен, че изглеждаха добродушни, съществата очевидно нямаха нищо против да споделят всякакви знания, което на Силвия ѝ се виждаше чудесно. Тя имаше ужасно много въпроси за най-различни неща, но се опита да се въздържа, защото нямаха много време. Тя се поклони леко на драконоподобните пазители, тъй като не знаеше как точно трябва да се държи с тях. 

– Велики пазители, можете ли да ни успокоите, като ни кажете дали нашите червенокоси приятели са невредими? - зададе тя най-спешния въпрос.

Дракончетата се завъртяха веднъш преди да отговорят.

– Да, те са добре - потвърдиха пазителите - Но с тях има тъмно създание.

Хаген и Кристиан се спогледаха.

– Да, знаем, велики пазители - каза Силвия колебавливо - Но този дракулак твърди, че е дошъл в нашата групичка с добри намерения...

Пазителите направиха още няколко завъртания, преди да отговорят в един глас:

– Не виждаме зло у него, а само силна черна магия. 

Силвия кимна замислено. Не беше сигурна защо, но се доверяваше на преценката на тези древни същества.

– Има още нещо - обади се кафевият дракон - Другите ви приятели  в града също са добре.

Силвия зяпна създанието. Откъде можеше да знаят за Неро и двамата дракони?! Тя реши да потисне любопитството си засега. Дракончетата очакваха още въпроси и Лотос реши да мине направо на въпроса. Преди това погледна бързо двамата магьосници, но те изглежда усещаха колко е заинтригувана, защото само ѝ направиха знак да продължи да пита.

– Имате ли представа, велики пазители, кой е Черното присъствие и какво цели със заразяването на гората с черна магия? - тук не беше съвсем сигурна дали добре се изразява, защото магическите неща си бяха доста далеч от нейните познания. Пазителите обаче изглежда се замислиха сериозно над отговора си.

– Разбира се, че знаем - казаха те - Но сигурни ли сте, че няма да се откажете да ни помогнете, ако ви разкрием кой е той?

Силвия прехапа устни. Разбира се беше ѝ вродено, както на всички алвони, да бяга от всякакви опасности... Не искаше да излъже пазителите. Хаген, очевидно усетил колебанието ѝ, побърза да се намеси.

– Не ви ли доказахме решимостта си преди малко? - попита той, повишавайки леко тон като стрелна в същото време Силвия с поглед, за да я предупреди да не се обажда. Драконите повисяха малко във въздуха преди да вземат решение.

– Вашите червенокоси приятели отдавна са се досетили кой е той - казаха накрая те тихо - Още с появата на вашия нов тъмен другар. Нашият древен познайник Влад  се е събудил и отново броди надлъж и нашир.

Силвия без да иска пребледня когато чу името. Разбира се, че се досещаше за кого става дума... Но като всички алвони си мислеше, че тази мрачна фигура отдавна не е на тази земя. И все пак не се беше замисляла преди, вампирите можеха ли изобщо да умрат?

Хаген я извади от мрачните ѝ мисли с нов въпрос.

– Какво иска да постигне? - натърти той. Този въпрос предизвика дълга пауза, преди най-накрая пазителите да отговорят мистериозно. Гласът им звучеше някак странно, все едно са изпаднали в транс?

– Всичко започна още преди двадесетина (20) години - казаха те, внимателно подбирайки думите си - Ние наблюдаваме важните събития в Алмирия, но нямаме право да се намесваме или да променяме бъдещето.

– Какво е започнало тогава? - нетърпеливо се обади Силвия - Вие и в бъдещето ли виждате?

– Само фрагменти - почти тъжно прозвуча гласът на зеления дракон - но достатъчно, че да свържем нещата.

– Кои неща? - се обади вече изнервен и Кристиан - Бъдете по-конкретни, щом искате помощта ни!

Хаген му хвърли поглед, едновременно одобрителен и укорителен. "Оставете ги да кажат каквото имат да казват" - прошпна едва чуто той към него и Силвия.

Те го послушаха и млъкнаха и това имаше ефект - след още минута размисъл, пазителите изляха цял порой от неясна информация.

– Срещата ви не е случайна - казаха те - Така е било писано. Всеки от вас, както и създанията които срещате, си има определена роля в историята. Дори ти, алвонче.

Силвия не хареса умалителното обръщение, но се накара да замълчи, за да може драконите да се изкажат най-после.

– Събитията от вашия живот, които са ви се случили през последните две десетилетия - продължиха те - доведоха до това да се срещнете и да се сприятелите.  Заедно се допълвате и си помагате, но и имате много повече врагове. Някой от тях познавате - дракончетата се обърнаха в посока на Хаген - но другите ще ви се разкрият след време. Внимавайте за синия дракон, той може да ви подведе. Властта е по-опасна за вас, отколкото си представяте, но дори там ще намерите покровители и пазители.

Дрконите млъкнаха и настъпи тишина. Всички осмисляха казаното.

– Синият дракон Стефан ли е? - попита Силвия скептично, след като стана ясно, че пазителите няма да проговорят отново - Да не намеквате, че Стефан е предател?!

– Успокой се, не са казали нищо такова - спря я Кристиан - Това са просто разни глупави пророчества. А в това не се споменаваше за предателство въобще.

Силвия все пак погледна към драконите сърдито изпод вежди.

– И пак не ни казахте какво иска... вампирът - Лотос не посмя да му каже името на глас.

– Алмирия се променя - започнаха пак бъртвежите си драконите и Силвия извъртя очи - защото равновесието е нарушено. Властта е преминала в ръцете на злите, защото са сключили договор с посланиците на светлината.

Нещо очевидно превключи у Кристиан и той се обади:

– Когато говорите за властта, Съветниците ли имате предвид? - драконите не отговориха, но и без това май не им беше позволено да говорят направо. - Смятате, че Съветниците са сключили договор със "злите" сили, тоест с Влад и тенгутата?

Пазителите само наклониха глави, без да кажат нищо. Силвия се включи и тя в конспиративната теория на Кристиан:

– Да, но срещу какво? - попита Силвия замислено - Има ли нещо общо с някакво събитие, което се е случило преди двадесет години...?

Тя погледна магьосниците за помощ. Не си спомняше нищо конкретно за този период.

– Преди двадесет години един от най-древните дракони в Алмирия извърши нарушение като помогна на едно малко момче - казаха драконите най-после - и с това събуди Земята и наруши магическия ред. Алмирия се събуди и магията ѝ започна да поразява наред. Тя порази машините...

Силвия ахна - да, сега се сети, беше чела за това в Енциклопедията на Алмирия - за това как хората-машини, създадени от алвоните са започнали да се съживяват и да имат души...

– ... после събуди Влад и най-близките му слуги и сега те се готвят да овладеят тази магия и да въдворят новият Мрачен ред. Както казахме, имат много поддръжници, не само сред тъмните създания, но всички те си имат лични мотиви за това. Древният дракон, който предизвика това ще се опита да поправи грешката си.

Отново настъпи мълчание. Пръв го наруши Хаген.

– Какво може да развали плановете им? На Влад и другите "зли", де? - попита той остро.

– Едно нещо и вие разполагате с него в момента. То е много важно и притежава огромна черна сила - казаха драконите.

– Не разбирам от магия, но щом това, което уж имаме има "черна сила" - попита Силвия - как ще ни помогне да победим други такива сили?

Дракончетата се завъртяха към нея.

– Скъпо алвонче, наистина нищо не разбираш от магии - казаха пазителите и Лотос им хвърли още един сърдит поглед - Черната магия може да бъде изцяло победена или изгонена само от още по-силна или поне доближаваща се по сила черна магия. За съжаление времето ни за разговори свърши, скъпи помощници.

Изведнъж двамата дракони изгубиха странния глас, напомнящ транс и зазвучаха отново нормално.

– Няма ли поне да ни кажете как да се борим с вампира? И да избавим гората от черното присъствие? - извика Силвия паникьосано, когато пазителите започнаха да изчезват постепенно. Накрая съвсем изчезнаха и Лотос въздъхна разочаровано. Хаген бавно дойде до нея.

– Не се отчайвай, те току-що ни отговориха на този въпрос - каза той мрачно - Колкото и не ми се ще да го казвам, ще имаме нужда от Рейли...

[Рин Ко'уен]

- Ние не сме вампири. - Рин не можеше да се отърве от чувството, че Рейли беше изчакал този момент нарочно, за да премахне храстите с отработеното движение на лорд, възмутен от гадни ордьоври, и да скъси разстоянието между тях - него, Рин и Илейн - и останалите от групата.

Създанието се усмихваше, въпреки думите си. През краткия период, в който бяха заедно, червенокосият вече отгатваше кога черният дракулак смята, че казва нещо особено важно, а всъщност безсмислено. Той сякаш знаеше, че никой няма да повярва на твърдението му и го пускаше само за да "разведри обстановката". Дали?

Имаше много неща, върху които Рин трябваше да помисли. През това време дракулакът вече беше заел поза на богаташ сред дивата природа и дори си имаше един много, много черен бастун, вероятно магически. Все пак по него пробягваха интересни бели светкавици.

- Споменах ви по-рано, че дракулаците си имат няколко висши семейства. Представителите им, обикновено са по-могъщи от останалите дракулаци, които вече са на изчезване - кротко реши да добави нещо, сякаш вече се беше отпуснал и не мислеше само за това как ще му се доверят и кога. - Преди 20 години аз тъкмо навърших пълнолетие и бях посочен като водач на своя род. Обикновено всички имаме черна магия, еднаква по сила. Но случилото се тогава направи наследника на Влад властелин. Не толкова се пробуди, защото винаги е имало Влад, колкото по-скоро бе дарен с неестествена сила, понеже е от най-древния род. Все пак из Алмирия все още се твърди усилено, че е същия Влад, какъвто е бил и преди хилядолетие. Виждам, че духовете искат да поддържат тази теза.

- Това означава ли, че ти няма да се справиш с неговите последователи тук, ако те помолим? - оставеният на спокойствие Рин беше успял да премисли всичко отначало. Думите та пазителите и на останалите. Това, което сам можеше да добави.

В един момент беше осъзнал, че Рейли наистина отговаря на името си. "Надежда". Хм...

Дракулакът го гледаше развеселено.

- О, господин Ко'уен, това сигурно е някаква шега. Няма шанс едно тенгу да ме надвие. Аз ви помолих да ми позволите да обучавам Неро, а щом имам такова самочувствие за себе си, то обикновено говори само за собственика си. Въпросът е дали искате от мен да убия Черното присъствие, или само да го прогоня?

- Ти не го ли "изяде"? - Илейн си спомняше вероятно за споменатото от Делоис ястие.

- Черното присъствие има човекоподобна форма. Онова, което "изядох" беше събраната от него енергия. Някои същества обичат да складират енергия близо до себе си. Току-виж някой ги нападнал изневиделица и магията свърши... но това са несъвършени черни същества. Ние дракулаците...

- Добре, добре, направи си рекламата вече. - размаха ръце червенокосият, като хем прекъсна останалите, които искаха да се изкажат, хем върна Рейли на земята. Нещо много се беше разбъбрил, откакто пазителите си тръгнаха, а? Все едно с изчезването си яха взели и няколко камъка от сърцето на черния.

- Неро... - Силвия вероятно си отговаряше на един от въпросите. Рин не беше в настроение да се съгласява или да не се. Всъщност сякаш не се чувстваше част от останалата група. 

- Ако ще го обучаваш, държа да знам точно какво става. С Неро. - макар че Хаген не звучеше да държи чак толкова много на това. Предварително знаеше, че Рейли ще намери начин да откаже. Или поне Рин смяташе, че магьосникът би следвало да очаква следващата реакция, която гласеше:

- Учтиво ще откажа вашето присъствие на уроците ми, г-н Дългобрад. - дракулакът изчака необходимото време от минута-две, преди да се върне на своята си тема - Не разбрах. Да убивам ли, или да прогонвам? Мисля, че е добре да приключваме още сега. Ти какво ще кажеш, Илейн?

- Аз ли? - едва ли не се изненада и не пропусна да се спогледа с Рин, за да открие собствения си отговор, изписан на лицето му. - Макар че звучи жестоко, аз си мисля, че е по-добре да бъде убито. Защото е... заплаха. Защото ако не бъде убито и щадим тази мрачна опасност, нищо няма да постигнем. Предполагам.

- Всички ли са съгласни? - Рин се откриваше сам в думите й, така че нямаше нужда да казва каквото и да било. Другите изразиха съгласието си всеки по свой си начин. Все пак звучеше логично. Червенокосият си позволи да се усмихне - Тъкмо ще имаме някаква представа какво още можеш, Рейли. Трябва да имаме някаква представа, за да знаем доколко да ти разчитаме.

- Предлагам да не си правите списък - дракулакът беше доволен. - Никога няма да ви покажа предела на силите си.

После последователно огледа всички присъстващи, спирайки се накрая отново на младия наемник. По-конкретно на неговия пръстен.

- Ти си единственият, който все още не е използвал пръстена. Вероятно го пазиш за този момент. Позволяваш ли ми да ти докажа, че в теб има нещо, където другаде да го няма?

- Прави каквото искаш, стига да унищожиш злото. Пръстена ли ти трябва.

- Не само той. - след миг той отново беше създанието от плътен мрак, което малко по-рано беше помогнало тук-там. Черната пелерина вероятно винаги го издаваше, когато се докоснеше до черния си източник. Или го правеше само за шоуто. Стрелна Хаген с поглед за миг, преди да се заеме с подготовката - Надявам се да не ме нападнете заради това.

Защото следващото, което направи, беше да удари на Рин плесник, или по-точно да замахне към него. Ръката на дракулака мина право през лицето на червенокосия, но хванала нещо подозрително прозрачно бяло, подобно на душа. Магията от пръстена започна бясно да се влива в кълбото... енергия, душа или каквото беше. Илейн извика уплашено.

И всичко свърши в следващия още един миг. В ръцете си Рейли държеше бяло-черна стрела, прозрачна, но пускаща искри. Рин си беше напълно цял и напълно в съзнание. (Вътрешно определено се чувстваше като разтърсен от меча прегръдка, но нали дишаше, какво толкова).

- Хей, ти, черната сянка - бастунчето на Рейли се беше превърнало в тетива. Думите си беше отправил към сянката на Хаген. (Тя пък откога си стоеше така?) - Покажи ми къде са ловните полета. Ще бъде толкова бързо. Дори няма да усетите, предполагам. Ще изпратя всички ви там, откъдето тръгнахте, стига да ми се стори приятно.

- Какво значи това? - Рин още толкова вече не хващаше началото и края на разговора. Сянката на Хаген май тръгна нанякъде и пак, по дяволите, стана черно навсякъде. Или Рин беше загубил съзнание. Чувстваше се... като стрела, сложена на тетива. Каква глупост!

Рейли каза нещо, но стрелата имаше за мисия само да следва онази сянка и да се забие в онова сърце... Нищо, нищо, нищо друго... Почти можеше да го подуши. И когато усети полъх на уплашени крила, изтръпна от щастие. От тези пера можеше да стане чудесна, чудесна стрела.

Делоис Рейли стреля.

[Илейн Ко'уен]

- Какво му направи?! Какво?! - извика Илейн ядосано, когато разтърси Рин, но той не й отговори, зазяпал се в стрелата, която беше излязла от самия него. Рейли я беше заредил на лъка с абсолютно вампирска усмивка... все пак имаше вампирски зъби! И сякаш точно в този момент тя загуби цялото си възхищение към него! Та той нарани Рин!

- Черното и бялото често създават среден път за развитие. Повечето изследователи имат различни наименования за това. Лунен път. Сива магия. - Рейли присви очи, когато Рин напрегнато пристъпи напред към стрелата. Не изглеждаше като на себе си, а по-скоро като червен пустинен вълк, който дебне плячката си. - Някои хора са магьосници, а други не са. Но сред тези, които не са, има някои, които наричат "Батерии" или "Носители". Използвах силна черна магия върху един такъв носител. О, не се опитвайте да го извадите от фокус. Той вижда през очите на стрелата.

- И ще се върне ли? - с тона, с който го казва, Илейн обещаваше ужасяващи последствия, ако отговорът не й харесаше.

- Той си е тук. Не ми е приятно да го казвам, но на практика в момента аз и той сме в хармония. Аз маскирах магията си така, че да носи единствено неговото присъствие и в същото време да е достойна да унищожава... без да нарани гората.

- Криеш се зад него? Та нали онзи Влад ще го набележи за убиване после! - Илейн стигаше границата на истеричността.

- Рин вече е набелязан отдавна. Още откакто напусна онзи храм. Познавам слугите на Влад. Те по-скоро ще му докладват, че наемникът не е толкова слаб, за колкото си го мислят.

През това време Рин изведнъж се оживи, на лицето му се изписа физиономия на вълк, сгащил нещо много вкусно в лапите си. И се хвърли към стрелата.

Делоис Рейли я изстреля.

Към дърветата, макар че тя мина през тях, без да ги нарани.

- През бора, бука и върбата. И реката, и елена, и гнома. Нагоре, надолу през скалата. И към Луната. - съпругът й редеше това с тих шепот, по-подходящ за наемник на прага на тъмна пещера, цитиращ си по кой път да поеме. Никога не беше чувала подобно нещо. Това някаква древна поговорка ли беше? Или нещо такова? А тя си мислеше, че знае всичко за съпруга си... Но това можеше и да не е съвсем той. - Крилата, крилата, крилата не са толкова бързи. И ловецът ги захапва!

Плесна с ръце. Сякаш нещо много тежко падна недалеч от тях, защото се вдигна пелена от прах и кал, подобна на прииждаща вълна. Чу се крясък хем на птица, хем на човешко същество. Няколко подплашени животинчета започнаха да изскачат от храстите в панически бяг.

Виждаше се... как черното около тях се напуква и се гърчи. Всичко досега, всичко наоколо, трепереше и се гърчеше. Крясъкът ставаше почти непоносим, шумът на трошащо се стъкло също, когато Рин се събуди и се засмя, прибавяйки себе си към цялостната побъркана картина.

- Това аз ли бях? Беше... беше невероятно!

- Невероятно е, че всичко свърши... нали така? - изглеждаше толкова лесно, че тя чак се съмняваше в неговата ефективност. - Но повече се радвам, че си добре, скъпи.

- Искрено се извинявам, че те притесних, Илейн. - Рейли изглеждаше толкова искрен и засрамен от себе си.

- О, глупости! Наистина, няма нищо... - и явно пак беше пуснал в действие странния си чар. Но пък Рин беше добре, така че защо да не прости на Делоис, след като той държеше на това? Колко хубаво и мило от негова страна...

- А сега да ви изпратя вкъщи. - дракулакът щракна с пръсти. Бързаше, вероятно по свои си основания, които можеше и да сподели после. Можеше и да не сподели, разбира се.

И в следващия миг в гората нямаше никой. Само рев на наранено, умиращо... животно?

[Силвия Лотос]

На няколко киломера от там, в Столицата Стефан гледаше Хрофт с известно притеснение. Бяха решили все пак да се върнат в страноприемницата, в случай, че останалите се приберат по-рано от предвиденото.
– Спокойно, всичко е наред! - увери го той за стотен път - Добре съм, просто понякога много се вживявам в това, което виждам в мислите на Хаген и затова така се проснах на земята одеве...
– Значи те са добре, така ли? - поиска да се увери синият дракон и Хрофт кимна въодушевено. И той самият не знаеше защо го е грижа - Силвия го беше забъркала в един куп неприятности след като се беше сдушила с тези странни хора. Той не обичаше да има толкова народ около него, въпреки че нямаше нищо против присъствието на друг дракон. Почти не бе имал възможност да общува със себеподобни в Порт Елио, където беше прекарал по-голямата част от живота си.
Все още чувстваше раздразение поради това, че Хрофт имаше тази способност да вижда през очите на спътника си, а Стефан все оставаше на заден план и обикновено никой нищо не му казваше. Да не говорим, че врякащото хлапе-тенгу още повече засилваше лошото му настроение. Накрая реши да направи това, което обикновено правеше в такива моменти - да изчезне за малко. Той пренебрегна укорителния поглед на Хрофт когато му съобщи, че ще се разходи сам и излетя през по-големия прозорец на стаята, преди да е чул възражеието му. Нека да се оправя сам с глупавото пернато, Стефан и без това не обичаше много децата. Даже хич. И те е го харесваха особено.

Драконът покръжа малко над града, докато накрая и това не му омръзна и не слезе в един от малкото паркове в този пренаселен град. Оказа се, че това явно е и най-известният такъв наоколо, защото мерна няколко групички туристи да го разглеждат с ококорени очи. Всички те се трупаха към най-голямото дърво и го сочеха с любопитство. Мда, май имаше някаква легенда за него, но Стефан не можеше да си спомни точно каква беше. Не обичаше да пълни главата си с безполезна информация, а Силвия винаги бълваше купища факти когато бяха двамата. Хм, това може би беше едно от най-хубавите страни на това да има още хора с тях - алвоната повече слушаше, отколкото говореше...
Стефан се настани на тревата в сянката на голямото дърво и почна да чопли земята замислено. Туристите направо пощуряха и го наобиколиха (от разстояние все пак) и започнаха да сочат и него, дърдорейки на някакъв особен диалект. Драконът въздъхна с досада. Очевидно не бяха виждали дракон преди. Той се опита да ги игнорира и затвори очи. Тогава усети онова особено чувство - като гъделичкане по задната част на главата - което му подсказа, че някой го наблюдава. Той се огледа нащрек. В далечината зад него имаше самотна дървена пейка, на която се беше настанила закачулена фигура. Беше трудно да се прецени дали наистина гледа него, защото лицето му не се виждаше. Опита се да потисне чувството и затвори очи отново. В следващия момент чу до себе си как тревата се раздвижва.
– Интересно място сте си избрали за почивка, Стефан - каза женски глас и той едва не подскочи. Закачулената фигура някак се бе озовала седнала до него на тревата. Нон не беше мъж, както си беше помислил в началото, а жена. Изглеждаше като човек, но имаше нещо особено в погледа ѝ. Беше много красива - леко мургава с тъмна коса и яркозелени очи - Името ми е Морийн.
Стефан само кимна, опитвайки се да запази самообладание. Откъде, минотаврите я взели, знаеше името му.
– Виждам, че се притеснявате от мен - продължи да говори жената - Но недейте. Тук съм за да предам съобщение, не ви мисля злото.
Стефан не знаеше какво да мисли. Момичето изглеждаше много миловидно, но все пак...
– Слушам ви - отговори ѝ той със същия официален тон - Какво трябва да ми предадете?
– Съобщението е от името на Съвета - каза тя.
– О, да, те изпратиха спътниците ми на мисия - прекъсна я той вече по-спокоен - Можете да им предадете, че работата е свършена успешно и че скоро ще се върнат.
– Не става въпрос за тях - каза Морийн, гледайки го много внимателно - А за онова, което криете в страноприемницата.
Стефан преглътна. Нещо му подсказваше, че говори за Неро. Знаеше, че не бива да издава нищо, но как да се преструва, след като тя вече знаеше?!
– Нямате представа с какво сте се захванали - каза жената направо - Това момче носи в себе си силна черна магия. То е опасно за всички ни, за цяла Алмирия.
Драконът се загледа в земята. Да, беше свидетел на щуротиите, които тенгуто можеше да прави. Той самият вътрешно усещаше опасността.
– Но какво може да се направи... - промърмори той.
Морийн като че ли очакваше този въпрос.
– Има само един начин - каза тя - Детето трябва да бъде оставено някъде, където да не може да нарани никого. Като например на Островът на Медуза.
Стефан избълва леден пушек изплашено. Тя предлагаше да го убият?! Той не харесваше особено хлапето, но все пак беше дете??
– Не, не е това, което си помислихте! - побърза да го успокои Морийн - Магията на Медуза не може да го нарани, но тя няма да му позвали да напусне острова. Това е единствената възможност.
Стефан пак зачовърка пръстта.
– И искате да убедя спътниците ми да заведат Неро там? - поиска да се увери, че правилно е разбрал.
– О, не - поклати глава жената и дългата ѝ черна коса се развя изпод качулката - Съветът те моли ти да изпълниш това сам, в замяна на свободата си.
Драконът я погледна шокирано. Нямаше представа какво има предвид. Тя поясни:
– Прикриването на нещо толкова важно и опасно е престъпление. Когато се върнат, приятелите ти ще бъдат арестувани и изправени под съд.
– Но в момента те ви помагат?! - разгорещи се Стефан. Това беше нечувано.
– И Съветът им е много благодарен за това - спокойно каза Морийн - Но това не изкупва вината им. Е, съгласен ли си да сториш добро на всички като изпълниш молбата на Съвета?
– Аз... Трябва да си помисля... - отговори колебавливо драконът. В главата му беше пълна каша, но споделяше мнението на Морийн, че Неро представлява опасност – Ако направя каквото казвате, ще може ли да не затварята моите... приятели.
– Не мога да ти обещая това - каза Морийн - Със сигурност ще има съд за тях. Но ако изпълниш задачата си, може и да смекчат присъдата им.
Стефан кимна, и това беше нещо. Представи си се като герой, за първи път в центъра на вниманието - помага на приятелите си, спасява Алмирия от ужасно създание, притежаващо черни способности... Това не звучеше като нещо лошо.
– Добре - каза той накрая - Ще го направя. Но трябва да арестувате и мен в началото, защото другите иначе ще се усъмнят.
– Разбира се - каза Морийн - Но по-добре да се връщаш вече, приятелите ти скоро ще се завърнат. Желая ти успех.
Преди Стефан да може да кимне дори, Морийн се беше изпарила толкова бързо, колкото беше дошла. Той остана още малко под дървото, преди да разпери криле и да се върне при Хрофт и Неро.

[Силвия Лотос]

Силвия не можеше да повярва, че всичко свърши толкова бързо, чак беше малко скептично настроена. Да, и тя беше чула вика на злото, което напускаше Гората, но нещо ѝ подсказваше, че това няма да приключи така.

Навръщане към Столицата всички бяха необичайно мълчаливи и всеки явно размишляваше върху последните събития. Рейли ги беше оставил, като не пропусна да напомни, че скоро ще се върне, за да преподава на Неро. Последното въобще не беше харесало на двамата магьосници, но всички бяха прекалено уморени, че да спорят помежду си. Беше започнало да се развиделява. Бяха прекарали една цяла безсънна нощ в Гората на Познанието и през целия път Лотос си представяше как ще се просне в неособено удобното легло в страноприемницата и ще заспи за поне едно денонощие.

Уви, Кристиан настоя да приключат със задачата, дадена им от Съвета, като отидат да разкажат за случилото се на Съветниците. Хаген като че ли също щеше да протестира, но в крайна сметка май се отказа и вместо това всички се насочиха безмълвно към бялата сграда, с изключение на Рин и Илейн ("О, вие вървете, ние ще идем да проверим дали всичко е наред с Неро"). 

Слава на тритоните, този път им бе спестена бюрокращината и направо ги пуснаха да се срещнат със старците. Силвия беше силно учудена когато ги посрещнаха не двама, а цели четирима от тях - човек, алвон, гоблин и циклоп.

Алвоната и двамата магьосници се поклониха (е, Хаген по-скоро кимна с глава).

– Къде са останалите? - беше първият въпрос на Съветника-човек. Странен въпрос, помисли си Силвия, не трябваше ли първо да попитат дали са успели да изгонят злото от Гората? Или поне да ги питат как са оцелели?

– Има ли значение? - изморено отговори Хаген - И ние сме достатъчни, за да ви разкажем какво се случи.

– Ние знаем какво се е случило - сряза го фоблинът - Нямаше да сте тук сега ако не бяхте успели в начинанието си.

– Значи сте очаквали да се провалим? - попита с войствен тон Кристиан, но Хаген му направи знак да мълчи. Изведнъж като че ли беше разбрал нещо и застана нащрек, въпреки очевидната умора.

– Разбира се, че не! - отговори с патос циклопът - Знаехме, че ще се справите, защото имате на своя страна зла черна сила, по-силна и по-опасна от онова, що беше нападнало Гората.

– За какво...? - започна объркана Силвия, но старецът продължи без да ѝ обърне внимание.

– Знаете за какво говоря! - каза той, повишавайки тон - Съюзили сте се със зли създания и дори отглеждате едно от най-опасните им чада! Ние също си имаме източници.

Кристиан и Хаген се спогледаха мрачно. Значи Съветниците бяха разбрали за Неро... Не, по-лошо, от тона им личеше, че не одобряват това, че той е с тях. Но те грешаха, та Неро беше само едно малко дете-тенгу. Да, черната магия бликаше от него, но той не беше опасен, поне засега... Старците обаче явно не мислеха така.

– Вместо веднага да предадете това създание, вие го доведохте скришно в Столицата, близо до Съвета - продължи с обвиненията старецът-циклоп – Това ни навежда на мисълта, че сте част от заговора.

Кристиан явно не издържа.

– Какъв заговор?! - извика той, изгубил търпение - Поискахте от нас да ви помогнем...

– Това беше тест - намеси се и алвонът - Уверихме се, че освен детето-тенгу имате на ваша страна и други тъмни създания, които най-вероятно искат да вземат властта на Съвета. Затова ви арестуваме за съучастничество.

За Рейли ли говореха? Цялата ситуация беше направо нелепа. Преди да имат възможност да протестират, в залата, където се намираха нахлуха цял куп алвони-великани. Силвия беше чувала за тези създания - нямаха нищо общо с нейния вид, тези бяха глупави като тролове,  но за сметка на това много силни и притежаваха способността да блокират магията у онези, които имаха магически сили. Говореше се, че Съветниците ги създават изкуствено, но никой не можеше да каже точно как.

Хаген и Кристиан бяха толкова ядосани, че дори не се и опитаха да използват магия. 

Стражите ги заведоха в подземията, където явно имаше нещо като затвор. Последната мисъл, която мина през главата на Силвия преди вратата на тяхната килия да се затръшне беше за семейство Ко'уен. Дали вече бяха изпратили стражи и за тях и какво щяха да направят с Неро ако го намереха?

[Рин Ко'уен]

По същото време нито Рин Ко'уен, нито пък съпругата му вероятно усещаха да става нещо нередно.

Това можеше и да се дължи на факта, че на самият Рин още му беше много, много смешно. Делоис беше изтръгнал от него нещо и после го беше върнал с такава сила, че червенокосият май не вярваше, че е жив. Вероятно беше черната магия да изпълва ползвателите и замесените с едно такова чувство на превъзходство. Или на желание за още повече чудеса. Или пък...

- Добре ли си? - вече се приближаваха към онази кочина, където бяха отседнали, а щом Илейн го питаше това, значи Рин имаше някакво лудо изражение на лицето си. Побърза да се поправи. Не обичаше да я притеснява. Вече наистина се чувстваше по-нормален. Обикновен, както винаги. Колко странно...

Слънцето! Чак сега го видя истински, когато вдигна глава и се огледа.

- Да... - слънцето винаги действаше добре на слънчевите хора - Добре съм, скъпа. Не се тревожи. Мисля, че ефектът от онова нещо отмина.

Може и да не му вярваше на сто процента, но му се усмихна и кимна. Щеше да разбере, ако я лъжат. За всеки случай Рин си напомни да не мисли за това, което беше изпитал, за да не го подозират повече.

Вече приближаваха драконите.

Първото изпречило им се на пътя нещо беше Неро, разбира се. Черното създание вече пърхаше от време на време с крилца и се смееше. Маската му не издаваше много емоции, а той все повече я носеше. Вероятно това си им беше в стила на тенгутата. То не пропусна да направи нещо като полу-скок и полу-излитане, за да прегърне двамата си... "родители".

- Не искам да си лягам, Рин! Кажи им, че не искам! - побърза да каже, вместо "здрасти", като в молбата си включваше и Илейн.

- Цяла нощ не можахме да мигнем! - това беше началото на драконската тирада. Не, че изглеждаха чак толкова недоволни. Пък и следваше да е нормално черните същества да са по-активни нощем, нали? Рин знаеше за това още от времето на престоя си в техните земи. А и в самия Слънчев град нещата не стояха много по-различно. Денем беше топло като в осемнайстия кръг на ада. Червенокосите се усмихнаха, един на друг, после и на драконите.

- Сега ще имате възможност да си отпочинете. Ние също.

- И ти не си изключение, Неро. - трябваше да отбележи Илейн, а гарджето се намуси... вероятно. Издаваха го крилата.

- А успяхте ли? - вероятно Хрофт питаше само от учтивост или заради другия дракон, който не изглеждаше съвсем на себе си. Но пък и Рин не беше много на себе си, а и не разбираше от драконови чувства, така че не можеше да знае.

- Да. - отвърна все пак. - Сега сте свободни, струва ми се.

- Не са.

Съвсем от никъде, поне според Рин, започнаха да изскачат добре екипирани хора и разни други създания. Носеха мечове, странни примки и какво ли още не.

Войници? Най-вероятно. И двамата с Илейн веднага застанаха нащрек, а Неро ги усети и се наежи като кокошка. Водачът на тези войници беше в червено и носеше някакъв знак... А, да, знакът на звероукротителите. Неособено хубаво име, предвид че те се занимаваха с дракони и подобни създания, прегрешили с разни глупави неща. Но пък водачът уж трябваше да изглежда достолепно, като брониран танк-рицар.

- Моля? - Рин пое инициативата да говори от името на всички. Драконите все пак определено не изглеждаха така, сякаш им е приятно да си имат работа с някакъв наежен петел от градската стража. Неро пък му се изплези. Виж, това не беше много хубаво от една страна, но пък от друга сигурно беше прав...

- Арестувани сте в името на мира и Съвета на Алмирия.

- Хм? - Илейн не харесваше такива неща. Рин побърза да остави ръка върху нейната, за всеки случай. Току-виж извадила оръжие.

- Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас - завърши онзи мускулест тип с огромно задоволство. - Драконите също трябва да дойдат, задължително.

- Не съм чувал някой да има правото да заповядва на дракони.

- Не съм чувал да има червена подметка, запозната със законите. Обикновено вашите посланици се напъват да направят нещо. Може да се оплачете на онова куку, новият посланик... стига Съветът да реши.

- Внимавай какво говориш. - една обида беше достатъчна да подпали дори една от "червените подметки". Особено ако имаше голяма възможност с този посланик да са роднини, даже далечни. Защото фамилията им си беше големичка.

На Рин не му пукаше особено колко стражи са им пратили. То сигурно беше за ефект. Или се страхуваха от Неро, защото много от погледите бяха обърнати към създанието, което го беше прегърнало през врата. Може и да се правеха на голямата работа, но... Никой не обиждаше дракони. Още по-малко наемници. В това отношение наемниците прощаваха още по-трудно.

Сякаш оглеждането на червенокосите накара шефа на войниците да предприеме първата крачка към по-сигурните методи да накараш един човек да се предаде.

- Предайте ни животинчето, което държите.

- При мен няма никакво животинче. - можеше и да ги заплюе, но се въздържа. По това време притиснатият до него Неро направи поредната си странност, този път изразена в съвет.

- Трябва да се предадете. - прошепна му, докато онзи правеше още една крачка, сякаш приближаваше диви зверове. Явно изобщо не очакваше нещата да станат по мирен път. - Предайте се, Рин.

- Неро, няма да ходим там. - тези хора... не им вярваше. Нещо се беше случило в Съвета. Останалите бяха отишли там и след това... Беше станало нещо. Усети Илейн да го гледа въпросително. Сигурно също беше чула Неро. Неро имаше завидни способности и вероятно щом казваше, трябваше да го послушат. Но да пратят тенгуто там, след като дори Рейли...

Рейли им беше казал да не дават Неро на никого. И Рин се беше съгласил мълчаливо със съвета му. А според този съвет нямаше как да отиде където искаха тези типове (вече вадеха даже оръжия!) с малкото тенгу.

- Рин, по-добре да бягаме - Илейн даваше изкусително предложение. А имаха и дракони тук.

- Не, трябва да се предадете! - За няколкодневно бебе, така да се каже, Неро беше доста настоятелен. По дяволите.

Но пък ако се предадяха, щяха да срещнат другите и да разберат какво става. Не, не, беше безумие...

Но пък ако тръгнеха да бягат, някой щеше да пострада...

Сред тези войници не можеше да няма магьосници. Изглеждаха така, сякаш знаеха, че имат работа с нещо тъмно. Нещо, от което може и да се страхуваха.

- Рин! - Илейн настояваше за второто.

- Рин! - Неро настояваше за първото.

Не биваше да дават Неро на никого... Никого?

- Хванете ги! Те не се подчиняват на думата на закона! - викна изведнъж бронирания тип.

- Рейли! - изкрещя изведнъж червенокосия, стряскайки Илейн, карайки Неро да го стисне по-силно, а драконите да заемат отбранителна позиция. Те не бяха казали нищо, защото... ами сигурно защото беше под достойнството им да говорят с войници от тъпия вид. Самите войници се втурнаха напред. - Призовавам те! Ела тук!

Нищо не се случи, разбира се. Рин сам не знаеше защо му трябваше да крещи. Беше по-умно да извади оръжие. Е, не съвсем умно, но пак по-полезно, вероятно. Не можеше да им даде Неро. Нямаше как да се предаде с Неро... Нямаше как...

Звук от мъничко звънче. Слънцето вече беше доста високо, но за секунди сякаш притъмня. В момента, в който Рин усети, че до себе си има още едно присъствие, освен Илейн.

Рейли изглеждаше внушително и малко страшно в тежката си и дълга черна пелерина и огромната черна шапка с дълго черно перо, на единия край на която се поклащаше въпросното звънче. Лицето му не се виждаше от периферията. Проблясваха само две огненожълти очи. Може би защита от слънцето?

- Трябва да се научиш да имаш малко милост към слугите на нощта, Ко'уен. И своите също. - звучеше малко укорително. Може би изморено. После хвана Неро и издърпа оръжието от ръката на Рин, сякаш знаеше какво се изисква от него. - Помни. Човек, способен да зарежда другите с магия, може да направи така, че да не изпитва болка и да се излекува сам. Както и да направи така, че никога да не извлекат от него истината. Ще ти потрябва.

Не даде шанс на червенокосите да отговорят. Защото изчезна в същата секунда. Появата му не отне повече от няколко секунди време. И сякаш никой не беше забелязал това, защото войниците още ги приближаваха.

- Илейн...

- Да, разбрах.

Да се предадат. Най-доброто решение. Сега Неро го нямаше. Сигурно и двамата с Илейн щяха да си изпатят, когато войниците разберат това. Ако й посегнеха, Рин щеше да ги убие. Но сега беше най-добре да пробват с едновременно вдигане на ръце в поза предавам се.

- Можем да настояваме за посланика - бързо й каза, преди войниците да осъзнаят какво става и да настъпи краткият миг на объркване - Ако се наложи. Знаеш, че те обичам. Искам да се пазиш.

- Ти също. - нямаше нужда от нейното признание с думи. Очите имаха повече сила. Рин се обърна към водача на съветските пратеници с малко повече увереност и по-голяма доза спокойствие.

- Предаваме се. - не слагаше драконите в сметката, защото дори без сигнал те тръгнаха да излитат. Нямаше как да ги спрат, освен ако не разполагаха с вещи лица за тази работа. Около големите създания в следващия миг настана пълна суматоха, защото явно имаше кой да се опита да ги спре да летят. Самият Рин бе принуден да падне на колене и да отнесе един железен юмрук. Уж по-нежно.

- Къде отиде то? Къде е?! - шефът не беше доволен. Сега, когато беше по-близо, Рин можеше да го заплюе за отмъщение, което и направи.

- Ти ми кажи, капитане. Това беше мисията на живота ти, струва ми се. Умирам си от любопитство как ще го обясниш на съветниците.

Нещо му подсказваше, че с Илейн няма да видят никакви съветници. Направо щяха да се запознаят с плъховете и мишките на зандана. Илейн... сега щеше да мисли повече нея.

- Водете ги! - излая бронирания след минута, когато се успокои. Досега си беше мислил дали да не поошлайфа малко червения си пленник и да го накара да говори, но нещо явно го спря. Какво ли? Не беше типично за човек с малко мозък...

[Хаген Дългобрад]

Бяха се озовали в тъмницата. Това не притесняваше особенно Кристиан. Тъмницата беше семпла, изградена за магьосниците, така че да не могат да ползват магии в нея. Хаген стоеше в единия ъгъл и размишляваше или поне така си мислеше Крис, който нервно ходеше из килията.

- Да ме затворят? Те са луди- изричаше тези думи докато вървеше.- Те не знаят какво съм им намислил, ако знаеха щяша по друг начин да подходят тези малки... - започна да излиза нещо като черен огън около Крис.

- Не знам какво си наумил, но се успокой - изрече Хаген от другия край. Това до някаква степен повлия на Крис и той се кротна. Не след дълго се чуха и тъмничарите.

- Това е вашата килия, тук ще изгниете с приятелите си.- Рин и Илейн пристъпиха в килията.

- Къде са Хрофт и Стефан? - бяха първите думи на Хаген, явно не го интересуваше никой друг.

- Успяха да се измъкнат някак, даже и ние не разбрахме как. Всичко притъмня и някаква светлина им помогна- така беше описал Рин случилото се.

- Дявол го взел, Хрофт намери идеалният момент да ми се сърди и да ме изключи.- всички го погледнаха с интерес.

- След малката ми игра в гората реши да ми се разсърди за това, че съм го оставил да си мисли, че съм умрял. Малък дявол , ако не беше го направил, сега щяхте да сте навън. Не след дълго Крис започна отново своя монолог.

- Да, трябваше така да направя, че тези малки твари... Трябва да бъдат заличени.- всичко го гледаха някак странно, даже Силвия предположи:

- Да не би пак да е под някое влияние?

- Влияние ли, никога не съм бил... Колко сте наивни, винаги може човек да ви излъже лесно. Тряваше да залича всичко още онзи ден и Хин да е вече два метра под земята. Да това щеше да ми хареса, но вие стояхте на пътя ми.- погледна Рин и Илейн- Онзи ден Хин щеше да умре.

- Какво ти става?- стрелна го Хаген.- Да не си загуби ума?!

- Не, с всичкия съм си, даже смятам да излезем от тази дупка и да продължим напред. О, чудите се как има нещо, за което никой не знае, дори и ти Хаген, който си изчел толкова много книги не си срещал толкова древна магия, която знам.- Започна да се тресе Крис. Хаген се нахвърли отгоре му за да може някак да го спре. Кожата му започна да се пропуква. Нещо ужасно предстоеше. Цък Цък.

- Давайте, сега е вашият момент да се измъкнете! - Съветникът-машина стоеше пред тях. Крис престана да се мята, сякаш отключването на килията беше му помогнало да го преодолее.

- Елате след мен, но побързайте, нямаме много време. Стражите скоро ще  дойдат и искат Рин за разпит, а повярвайте ми не ви трябва техният разпит.- всички се спогледаха и веднага тръгнаха след Съветника-машина.

- Но защо ни помагате? - попита го Силвия.

- Взаимно си помагаме. Не ни трябвате тук в затвора, трябвате ни навън, за да спрете Влад и Хин. По последни проучвания, които направих, Хин работи със Съвета от дълги години, но по лошото е , че има и трети.

- Влад?- обади се Рин през зъби.

- Да, явно той дърпа конците от доста дълго време. За мен всички там са под негово влияние вече и вие сте най големите му страхове, защото тук има двама представители на нещо необикновенно...- изведнъж роботът спря сякаш не трябваше да казва това.

- Простете ми, много се отнесох, но вие сте нашата надежда според другия ми приятел от Съвета.

- Кой е другият ви приятел? - попита го Крис.

- Ти го познаваш много добре , но г-н Дългобрад не е чувал за него.- Не можеше ли да говори по-ясно, се зачуди Крис, какви бяха тея глупости "ти го познаваш, той не...". Май някоя от системите му беше дала накъсо...

- Продължете по този тунел. В края на тунела ще ви чака другият Съветник, който ще ви обясни за предстоящото нататък.- Всички махнаха за сбогом на човека-машина. Изглеждаше много мил, явно наистина имаха душа. Виждаше се краят на тунела. Всички излязоха на дневна светлина. Това, което видяха после беше ужасяващо, смразяващо кръвта. В дригия край на тунела стоеше дракон, но Хрофт и Стефан изглеждаха като малки безобидни гущерчета в сравнение с него.

- Но как е възможно?- Крис разглеждаше дракона.- Познавам те, присъстваше на раждането ми.

- Да, млади момко. Присъствал съм на много раждания. На всяко едно раждане съм присъствал, на г-н Ко'уен съм присъствал, на г-жа Ко'уен също, дори и на малката Силвия Лотос , но никой от тях не ме помни.

- Колко сте годишен?- изстрелля светкавично въпрос Силвия.

- Точните години вече ми бягат, мила моя, но да кажем че съм стар колкото Света и твоят дракон не случайно е при теб.

- Но как... какво? Кажи ми още!

- Ще имаме друго време за разговори, виждам жаждата за въпроси във всеки един от вас, но сега няма време. Времето никога не стига. Трябва да се качите на един дирижабъл , който ще ви отведе на Слънчевия континент. От там нататък трябва да се справяте сами. Надявам се там да намерите помощ , но помнете, може да стане кървава баня ако се стигне до война и после само да се съжалява. Разпитвайте за помощ. Помоща да не е военна, а във формата на информация, разпитайте ги за Влад. Не знам името на човека, но е от голям род. Тук ще дойде и вашата роля г-н...

- Наричай ме Рин, уважаеми- Рин му се поклони. Крис не разбираше, но май трябваше да го разпита повече за тяхната култура. Такава почит не беше виждал.

- Така да е, Рин. Ти ще изиграеш ролята си , защото този човек е твой близък познат. Той ще ви разкаже всичко и после вече , ако искате, поискайте военна помощ. Превозът ви идва.- всички трънаха към дирижабъла, само Крис стоеше и гледаше дракона.

- Виждам толкова много от него в теб. Времето наближава и трябва да му кажеш преди да е станало най- лошото - да се откаже от теб. Ти избери момента, млади приятелю. Това си е между вас самите.- Крис имаше представа за какво му говореше, но сега ли беше точният момент да отиде и да каже на всички? Продължи да подрежда мислите в главата си докато не се усети, че дракона го нямаше и беше блеснала великолепна природа пред него, всичко беше сякаш излязло от приказен водопад който падаше някъде, където не се виждаше дъното. Величествени дървета, всяко, от които се клатушкаше в хармония с другите. Досега май бях сляп, помисли си Крис, след което потеглиха с дирижабъла.

Продължава тук.