Post by Илейн Ко'уен on Sept 7, 2015 13:27:52 GMT 2
Илейн започна да се бори с отвратителното създание от пипала и паяжини още когато усети, че то я грабва и завлича навътре в гората. Не можа да извика, но ясно видя как Рин се втурна след нея почти в същия миг. Понякога усетът на съпруга й за такива неща беше невероятен. Тя също трябваше да се сети, че е възможно, но…
Съществото я дръпна нагоре. А може и да не беше същество, а самата гора, самите дървета. Тъмнината започваше да я обърква вече, но виждаше ясно медальоните и амулетите си, които бяха започнали да светят ярко. Черна магия… Някъде под нея подобни мънички звездички, носени от Рин, започнаха упорито да се катерят в нейна посока. Странно, как ли гората не нападаше него? Е, сигурно тя не можеше да види от ъгъла, в който се намираше.
Не, че не се бореше, напротив. Една от камите й беше вече избита, но това съвсем не беше всичко, което притежаваше.
Нещо студено и гнусно сякаш мина съвсем, съвсем близо до главата й. Отвратително! Сега пък какво?! Една от камите, които беше изпуснала, прелетя близо до ухото й и вероятно рани нещо, защото то изпищя с много, ама много неприятен звук.
- Рин! – най-сетне успя да освободи устата си от тъпите корени. Някъде не много далеч като че ли се разрази битка. Другите също ли бяха нападнати? Тя успешно успя да отблъсне… какво беше това?!
- Не се филмирай – червенокосият й съпруг изведнъж се озова почти до лицето й. Истински ли беше? Малко изподраскан и разкървавен, но май си беше той, да. – В гробниците си виждала къде-къде по ужасни неща. Само не гледай нагоре.
- С много пипала ли е?
- Ако ги броиш като крака…
- Пръстенът!
- Не сега. Нека ги използваме когато не ни остане абсолютно никакъв друг изход. Засега заплахата не е чак толкова голяма. Предполагам, че другите имат повече проблеми. – земята се разтресе, паяжините се свлякоха надолу и Рин беше принуден да се пусне от клона, на който вероятно беше висял. Тя поне усети свобода за краката си. Той беше прерязал лианите.
Илейн имаше навика в такива моменти да не се подчинява много на Рин. Това доста често и ако не и винаги й докарваше допълнителни проблеми и главоболия, но тя съжаляваше чак после и никога не си взимаше забележка. Когато съпругът й освободи едната й ръка от хваналото я пипалото на чудовището, тя се съсредоточи и я вдигна като все така си висеше (за другата ръка хваната от чудовището).
- Опитай се да ме хванеш.
- А?! И…
- Хвани ме!
Ярката светлина от пръстена заслепи даже й съпруга й, който тя така мило не предупреди. Нямаше нито време, нито желание от една страна, защото той със сигурност нямаше да одобри плана й. Както никога обаче това, което си беше наумила, постигна успех. Не пълен, тъй като тя падаше надолу и дори нямаше един грапав и прогнил клон, за който да се хване. Тъмните и пропити с черна магия израстъци от дърветата не очакваха светлината да ги опари толкова изведнъж и се бяха отдръпнали. Да, и Рин заедно с тях… заслепен и безпомощен. Надяваше се да не го наранят!
Разстоянието до земята не я плашеше, тъй като й се беше налагало безброй пъти да скача в какви ли не дупки и дори пропасти и със сигурност можеше да стигне достатъчно бързо до Рин щом само достигне земята и се претърколи два-три пъти.
Рейли обаче не мислеше така, което беше изключително мило от негова страна и успя много да я зарадва като я улови във въздуха и я снесе долу.
- Благодаря ти! – той й се усмихна толкова мило! От толкова близо беше още по-красив, макар че имаше нещо подобно на катран около устата си. Когато я остави на земята обаче джентълменски го изтри с кърпичка.
Ако й беше дадена възможност щеше да му каже още нещо, но Рин вече беше слязъл. А и земята започна да се тресе ужасно силно. Тя ужасено… добре де, не чак толкова ужасено, хвана Рейли за ръкава. Какво, страх я беше! Пък и стана изключително тъмно. После се чу глас. Дълбок глас. Много гласове. И двамата с Рин настръхнаха.
- Да нападаме гората? – Рин повдигна тънка вежда в стил „тук нещо не е наред”.
Е, сигурно онова или онези не говореха на тях. Поне им даваха представа къде се намират другите, ако имаше изобщо посоки в този черен свят.
- Може би пазителите нямат предвид точно вас, а тенгу и Черното присъствие. – това беше предположение на Рейли, което Илейн прие без никакво съмнение.
- Ти всъщност какво беше правил? – тя визираше бившия катран около устата му. Дракулакът се усмихна вежливо.
- Изядох част от черното сърце на гората, Илейн. Мисля, че това събуди поне един от пазителите. Не, че съм искал да наруша съня им, разбира се. А може и причината за появата им изобщо да не съм аз. Защо не отидем при приятелите ви?
- Ти също си наш приятел, Рейли. –това го каза Рин. Рин! Черното да не го беше побъркало? Май нещо… Изглеждаше толкова искрен! Чак Рейли му се опули за секунда и половина.
- Нека обсъдим това, когато излезем здрави и невредими. Заинтересува ме. Другите са ей там.
- Спомена някакви пазители? – дракулакът много бързо беше решил да ги води натам, накъдето беше решил. Така де, към останалите от групата. Рин не се поколеба дълго, преди да го последва.
- О, дълга история – онзи не се обърна да ги погледне, вероятно защото се беше съсредоточил в това да намира път сред тъмната мъгла, която се стелеше наоколо. Или излизаше направо от земята. – Всяка гора си има свои пазители, всички го знаят. Лошото е, че го знае и вашето Черно присъствие, както и неговите подчинени.
- Значи това, което търсим, може да е искало тези пазители, или? Я чакай малко, сърцето на гората по логика не е ли някой от пазителите на гората? Изял си някой от пазителите?!
- Глупости. – но го каза доста спокойно с тон на невинен посетител на континента с туристическа цел – Равновесието, не ви ли говорих за него?
Той се закова на място изведнъж до следващия храст. Кимна към полянката отвъд. Вероятно имаше някаква полянка.
- Не ви съветвам да обсъждате тези неща с пазителите, обаче. Онези, там горе… о, може пък вие да не ги виждате от тъмнината, няма значение. Те и без това ни следват от самото начало, въпросът е да не им се подчинявате. Роботът иззад храстите е на ваша страна. – което докара веднагическа презрителна физиономия на Рин въпреки добрата новина – А за двойниците на вашите приятели не отговарям. Невинен съм. Но истинските са живи… мисля.